Четирите гигантски “Галилееви” луни, обикалящи около Юпитер, са последните оцелели от кохортата спътници, кръжали някога около гиганта в Слънчевата система. Учените са на мнение, че всичко останали – вероятно над 20 – са унищожени от колосалната гравитационна сила на планетата в ранните етапи от съществуването на нашата планетна система.

Откритите от Галилей 4 спътника изиграват ключова роля в историята на науката. Откриването им преди около 400 години става убедително доказателство, че не всички тела обикалят около Земята, както се смятало до тогава. До скоро обаче никой не е предполагал, че някога Юпитер е имал много повече спътници.

Астрономите отдавна се опитват да разгадаят несъответствията между реалността и компютърните модели за формирането на Юпитер и неговите луни. Тези модели показват, че масата от останките, обикалящи в пръстени около Гиганта, които служат за формиране на спътниците, е около 10% от масата на самата планета. А само 2% са достатъчни за формирането луните, съществуващи днес.

Сега учените смятат, че знаят какво се е случило с други спътници на Юпитер. Те са били притеглени от Гиганта и буквално са “изядени”. Това обяснява и разминаването в компютърните модели и действителността. Хипотезата е, че след като една “порция” от спътниците е била поглъщана, веднага е започвало формирането на нова “свита”. Луните, открити от Галилей, са може би пета или шеста генерация и са се формирали от останки на предшестващите ги.

Според тази теория всяка генерация от спътници на Юпитер е запазвала константна маса, но размерите и броят на луните е бил различен. Учените смятат, че нещо подобно може би се е случвало и около Сатурн, чиято сегашна генерация спътници има само един гигант – Титан.

Процесът на формиране на спътници около Юпитер може да се окаже валиден за формирането и на самите планети в системата ни. За формирането на скалиста планета са нужни около 10 милиона години, докато скалните късове се “споят” в едно голямо тяло. Процесът е продължил достатъчно дълго в първоначалния диск от отломки около Слънцето. Това предпазило планетите от навлизане в спирална орбита и поглъщането им от Слънцето.

В противовес на това – газовите ядра на гиганти като Юпитер и Сатурн, са се формирали извън отломките на соларния диск и това е станало много по-бързо. Това означава, че тези гиганти са имали достатъчно време да “влязат във взаимодействие” с парчета от диска и да формират около себе си пръстени, от които да се изграждат собствените им спътници. Учените са на мнение дори, че е възможно Слънцето на свой ред да е погълнало няколко от раноформиралите се газови гиганти, преди да се достигне до сегашната стабилна конфигурация на Слънчевата система.