K2 бе последната голяма награда в алпинизма: Единственият 8-хилядник, неизкачен през зимата и последното голямо планинско приключение. От 80-те години на миналия век K2 има само седем опита за изкачване през зимата, като всички завършват с неуспех. Изкачването на върха осигурява място в залата на славата на алпинизма, но за Мингма Г. Шерпа и неговия екип това е шанс да покажат пред света колко способни са непалските алпинисти, що се отнася до височинния алпинизъм.

"Международните медии и алпинистката общност ни наричаха слаб екип, но в нашия екип знаем колко усилия сме положили в тази експедиция. Нямаше шанс да оставим някой друг да ни бие до върха", разказва Мингма Г. Шерпа пред местни медии. 

"В един момент алпинизмът се превръща в мания и започваш да търсиш ръба. Освен това искахме да докажем на международната общност на катерачите, че непалските алпинисти сме и технични, когато трябва да бъдем."

До 2016 г. в зимния сезон са изкачени всички с изключение на един от 14-те 8-хилядници. Последният, който остава е и най-трудният: жестокият К2. "Срамота беше, че Непал не присъства сред първите катерачи в нито едно от 13-те зимни изкачвания."

Но експедицията е почти пред провал преди дори да напусне Катманду. И Кили Пемба, и Дауа Тензинг се колебаят да заминат, колебаят се и техните съпруги, които знаят колко хората умират на K2. "Да убедим съпругите беше трудно. Отне време и Кили, и Дауа, които също са част от експедицията, бяха в дилема, дали да тръгнат. Страхуваха се и че ще загубят работата си."

Страхът е оправдан, на K2 приблизително един човек умира в планината на всеки четирима, които достигат върха. Дори тази година петима вече загинаха в жестоката планина.

Шерпите заминават рано, за да може да се възползват най-добре от хубавото време. "И така, напуснахме Катманду на 6 декември 2020 г. и заминахме за Пакистан." След като Мингма се среща с посланика на Непал в Пакистан и го информира какво ще правят там, те заминават за Скарду, откъдето започва дългият преход по ледниците Балторо и Годуин Остин.

"Беше толкова снежно, отне седмица, за да стигнем до базовия лагер. Когато стигнахме на 18 декември, единственият отбор там бе Джон Снори, Али Садпара и синът му Саджид."

След това тримата шерпи прекарват няколко дни в аклиматизация и оценка на ситуацията. Тъй като въжетата са фиксирани до лагер 1 (6050) от Садпара и Снори, те стигат до 21 декември - началото на зимата според астрономическия календар - и остават там през нощта. На 22 планът им е да закрепят въжетата към лагер 2 (6700) и го правят без усилие.

"Различни международни медии писахе, че достигането до лагер 2 ще е най-доброто ни постижение. Искайки да им докажем, че грешат, стигнахме до лагер 2 само, за два дни." Оправяйки въжетата към лагер 2, те се връщат в лагер 1, където прекарват нощта в битка със силен вятър. На 23 връщат отново до лагер 2, за да подготвят палатки и въжета за следващите дни и пак се връщат в базовия лагер за почивка.

Мангма коментира, че времето е било особено благосклонно към техния екип. Времето се изчиства точно когато започват своя преход към базовия лагер до деня, в който фиксират въжета към лагер 2. След 23 времето започва да се влошава и те остават в базовия лагер на 24-26 декември.

На 27-28, след като времето се оправя, те прекарват нощта в лагер 1 и лагер 2, съответно за аклиматизация с температури до -30 по Целзий. На 29 те се насочват да оправят въжета към лагер 3, но спират точно под Черната пирамида и прекарват нощта там.

"Закрепихме въжета на 7000 метра точно под Черната пирамида. Планът ни бе за среща 30, но поради големи натоварвания и силен студ се отказахме, след като ходехме час. Този ден разбрахме, че през зимата се движим по-бавно, отколкото през лятото."

На 30 декември те планират да фиксират въжета към лагер 3 (7200 метра). Докато се качват към лагер 3 свършват въжетата, които са взели със себе си. Те се обаждат по радиото на Чанг Дава Шерпа, ръководител на експедицията "Седем планини" и го молят да каже на Нимсдай и екипа му да донесат въжета. Дори използват силни стари въжета в планината, докато си проправят път нагоре.

Скоро след радиосъобщение до Чанг Дава, Мингма Тенджи Шерпа от екипа на Нимсдай отива да помогне, докато фиксират въжета към лагер 3. След като фиксират въжета на около 7300 метра, където екипът оставя кислород, кислородни регулатори и въжета, решават да приключат работа си за деня и да се върнете в лагера, който са разположили на 7000 м.

На връщане Мингма се среща за първи път с Нимсдай.

"Сам, той носеше 200 метра въжета за по-късната част от експедицията. Той не се оплака, че е сам, нито каза каквото и да било, този ден изпитах огромно уважение към него." На 7000 метра се случва друг проблем, Кили Пемба започва да показва симптоми на височинна болест, няма друга възможност освен връщане до базовия лагер.

Когато стигат до базовия лагер на 31, времето започва да се влошава. Това дава на Кили Пемба и Мингма известно време за да се възстановят след няколко брутални дни в планината.

Това им дава възможност да отпразнуват Нова година, преди да се отправят обратно в планината, това е и денят, в който Мингма и Нимдай решават да се изкачат като един отбор - отбор Непал.

Този ден Нимсдай дори предлага да започнат изкачване на върха на 2 януари, но тъй като екипа е уморен и се задава лошо време, Мингма и Нимсдай се разбират да изчакат по-добър прозорец. Времето се влошава още повече и алпинистите започват да се притесняват.

Вятър със скорост до 80 километра в час е регистриран в базовия лагер от 1 до 7 януари. Когато времето се изчиства, непалският екип започва да планира изкачване.

Първо трябва да се изкачат до високите лагери, за да проверят състоянието на оборудването, което вече са оставили за атакуване на върха. Екипът на Нимсдай заминава за лагер 2 на 10 януари, за да се увери, че оборудването им е наред. За съжаление вятърът е отнесъл по-голямата част, включително оборудването за парапланеризъм на Нимсдай.

Мингма, който е оставил екипировката на около 7300 метра, се надява, че не е пострадала и се оказва, че не е. "Бяхме изкопали яма и сложихме всичко в нея. Това беше добро решение. Ако бяхме загубили всичко това, нашата експедиция щеше да приключи."

Следващият план е да се срещнат на върха на 15 януари. Екипът на Нимсдай трябва да напусне ден по-рано, докато екипът на Мингма ще се присъедини към тях в лагер 2, преди срещата на върха на 15. Но времевият прозорец продължава да се променя и денят за върха се променя.

Към 13 януари всичките 10 непалски алпинисти вече са напуснали базовия лагер и са на няколкостотин метра под лагер 3. Там започват да получават противоречиви новини за времето. Информацията за времето на Нимсдай и Чанг Дава предполага, че не трябва да се изкачват до лагер 3 на 14 януари. Но информацията за времето на Мингма показва друго.

"Нашата информация, предоставена от Кришна Манандхар, показваше ясно време над лагер 3. Бях притеснен, защото знаех, че ако не се преместим този ден, възможността ни за върха приключва, тъй като не знаехме какви условия да очакваме отвъд лагера 3. Дори руснаците не разполагаха с подходяща информация след лагера 3."

На 14 януари Мингма и Нимсдай се събуждат рано и двамата обсъждат лагер 3, тъй като времето е хубаво. Те не получават нова информация от Чанг Дава от базовия лагер и когато времето започва да се подобрява, те рискуват и тръгват към лагер 3, за да оправят въжетата към лагер 4.

"В лагер 2 имаха ветрове, а в лагер 3 имахме страхотно време". Но планът за среща на върха на 15 се забавя тъй като въжетата към лагер 4 се оказват трудна задача. "През лятото отнема четири часа, за да стигнете от лагер 3 до лагер 4, но през зимата се загубихме. Срещахме цепнатини след цепнатини, след което решихме да се изкачим по почти вертикална стена, през която да стигнем лагер 4."

Това е най-предизвикателният ден в експедицията. Изкачването на вертикална стена в твърд сняг и фиксирането на въжета в смразяващи условия тества предела на силите им. "Докато фиксирахме въжета към лагер 4 бяхме уверени, че K2 е наш, нямаше начин да го оставим да се изплъзне."

"Бяхме разбити. Бяхме работили много усилено. Бях планирал да се кача без допълнителен кислород, но реших да не рискувам и да се кача с кислород."

След като разбират, че времето ще бъде ясно и с мек вятър, те започват да се изкачват към върха около 2:45 ч. сутринта на 16 януари, но скоро студът започва да им пречи. "Движехме се толкова бавно. Краката замръзваха. Имаше момент, когато си мислех да се върна. Дори се обадих на Дава Тензинг, но той не отговори. Ако беше отговорил, нямаше да продължа. Радвам се, че не отговори."

Всички 10 души вече са се разбарли, че ще се изчакат на 10 метра под върха и ще вървят заедно до него, прегърнати като братя, пеейки националния химн.

"Това беше страхотен жест, бе изключително емоционален момент за всички нас. Когато стигнахме върха, бяхме щастливи. Но най-вече изпитахме облекчение. Успяхме, бяхме изкачили K2 и завършихме последното голямо приключение."

В базовия лагер те са посрещнати като на герои, същото се случва в Пакистан и Непал. "Това е по-голямо от световното първенство", коментира Нимсдай и той е прав, пишат местните медии и допълват, че те не просто изкачват върха за себе си, те го правят за Непал и най-важното за всички техни колеги без признание от света. И на 16 януари 2021 г. светът забеляза това.

"Знам, че може да звучи самоуверено, но това наистина доказва, че ние сме сред най-добрите височинни алпинисти в света. Хората могат да кажат, че сме имали късмет и така да е, но това не омаловажава факта, че оставяме имената си в планинарската зала на славата".

Мингма Гиале, Нирмал Пурджа Пун Магар и шерпите Гелие Шерпа, Мингма Давид Шерпа, Мингма Тензи Шерпа, Дава Темба Шерпа, Пем Чхири Шерпа, Килу Пемба Шерпа, Дава Тенжинг Шерпа и Сона Шерпа, това са хората изкачили за първи път К2 през зимата./news.bg