Ако през тези дни разгърнем вестниците, пуснем радиото или включим телевизора, веднага ще забележим, че доминира една-единствена тема – Световната купа по футбол. През 1970 г. 700 милиона души следяха световното първенство по телевизията; през тази година те със сигурност ще бъдат повече.

Футболът се превърна в глобално събитие, което събира хората от цял свят, взривявайки границите, в едно и също „място за душата”, обединявайки ги с еднакви надежди, тревоги, страсти и радост. Едва ли някое друго събитие може да причини подобен повсеместен ефект.
Оттук се вижда, че това събитие трябва да е насочено към нещо фундаментално в човешката природа; така стигаме до въпроса за това, от коя област черпи своята сила спортът.

Песимистът ще каже, че нещо подобно се е вършело в Древен Рим. Лозунгът на народните маси е бил „panem et circenses” – „хляб и зрелища”. Храната и играта са определяли стила на живот на едно разлагащо се общество, непознаващо по- висока цел.

Но дори и да се съгласим с това, то няма да е достатъчно. Би трябвало да си зададем въпроса: „Откъде идва това очарование на играта, което я прави не по-маловажна от храната?”. Ще си отговорим на този въпрос, ако насочим погледа си към Древен Рим, където воплите за хляб и зрелища са били израз на желанието за райски живот, за едно сито и изпълнено с безделие съществуване, неизискващо никакви усилия.

Защото именно това и означава играта: абсолютно свободно действие без цел, което е свободно от всякаква необходимост, но което в същото време въвлича и ангажира всички сили на човека.

В този смисъл спортът се превръща в нещо като предвкушение за рая: да излезеш от робската необходимост на всекидневния живот, търсейки свободна сериозност, придавана на нещо, което не би трябвало да е сериозно, но което именно поради това е красиво.

Тъй спортът преодолява всекидневното. Той обаче притежава и друга характерна особеност, особено важна за децата: той е подготовка за живота. Той символизира самия живот, свободно устремяващ се напред.

Струва ми се, че очарованието на футбола е тъкмо в това, че той по един доста убедителен начин съчетава тези два аспекта.

Той кара човека да напрегне силите си, за да придобие чрез трениране контрол над самия себе си, чрез контрола – майсторство, а чрез майсторството – свобода.

От друга страна, футболът учи човека също и на дисциплинирано сътрудничество с другите хора. В тази игра в екип той се учи да впряга своята индивидуалност в служба на всички. Спортът обединява хората в стремежа им към общата цел: от успехите и несполуките на всекиго зависят успехите или несполуките на всички.

И най-сетне, спортът учи на честна борба, в която правилата на играта, взаимно съблюдавани от всички, свързват и обединяват съперниците. Игровата свобода, когато всичко е изиграно тъй, както трябва, сериозността на състезанието се преобразуват в свободата на завършената игра.

Наблюдавайки играта, зрителят се отъждествява с играта и играчите. Той се усеща като участник на играта в екип, като част от състезанието, от сериозността на играчите и свободата на тяхното действие. Играчите стават символ на собствения му живот и обратно. Играчите знаят, че зрителите виждат в тях самите себе си и черпят подкрепа от тях.

Разбира се, всичко това може да бъде обезобразено от комерсиалния подход, който забулва всичко с мрачното було на парите и превръща спорта в индустрия, способна да поражда нереален свят с чудовищни мащаби.

И все пак този илюзорен свят не може да съществува, ако спортът е основан върху позитивни ценности, ако той се разбира като каляване за живот и излизане от нашето всекидневие в търсене на изгубения ни рай.

Впрочем и в двата случая спортът означава дисциплиниране в името на свободата, следване на правилата на съвместния труд, подготовка за състезание и самодисциплина. Може би ако имаме винаги предвид това, спортът ще ни научи да живеем по нов начин.

Защото спортът откроява една фундаментална истина: не само с хляб живее човек. Да, материалният свят е само преддверие на истинското човечество, на света на свободата. Тази свобода обаче е основана върху правила, върху дисциплината на съвместния труд и честното състезание, тя не зависи от повърхностния успех или произвол и затова е наистина свободна.

Спортът като живот. Ако се вгледаме по-дълбоко в това, то тогава феноменът на света, побъркан на тема футбол, може да ни даде нещо повече от просто едно зрелище.
Монсеньор Йозеф Ратцингер,
Архиепископ на Мюнхен и Фрайзинг
3 юни 1978 г.

*На 3 юни 1978 г. кардинал Йозеф Ратцингер, тогава архиепископ на Мюнхен и Фрайзинг, прочете в ефира на радио “Zum Sontag” своите размисли за започналото в Аржентина 11-о световно първенство по футбол. През 1985 г. това изказване бе публикувано с леко променено начало в сборника с есета на Ратцингер. /glasove.com
www.benediktxvi.ru