Българското правителство е вече обречено да продаде “Булгартабак”, и то не по принцип, а скоро.

Най-яростната кампания около продажбата на държавна собственост досега доказа, че всъщност “Булгартабак” е превърнат в много по-голям залог, отколкото изглеждаше в светлото начало.

Пускайки всичките си (собствени и приближени) медии и лобисти срещу съперници държавни служители, Майкъл Чорни подсказа няколко отдавна подозирани неща.

Че борбата не е само за икономическите придобивки, които идват в пакетчето наречено “Булгартабак”.

Защото който вземе холдинга, който по думите на Доган си е един цял отрасъл, той очевидно ще “приватизира” настоящето, пък и бъдещето на турското малцинство.

Така в бъдеще управлението винаги ще зависи от собственика на “Булгартабак”.

Чудесна сделка нали?

Вземаш държава на цената една фирма.
Затова изобщо още не е сигурно, че Чорни се е оттеглил.От процедурата излезе очевидният му “бегач”, но може би остават още поне един –двама негови участници.Така, че накрая пешката все пак ще стане Чорна царица...

От друга страна, ако съвсем никой от кандидатите не успее, това ще съвпадне с идеите на повечето от опозиционните днес сили. Те искат да се задържи сделката до след Прага, пък след това да избухне голямата политическа бомба да тръгне атака и може би – нов кабинет (или поне нов икономически вицепремиер), нов късмет.

А междувременно приватизационната процедура и скандалът за “Булгартабак холдинг” до голяма степен омаловажи и дискредитира досегашните усилия на правителството да се легитимира като портиера за всички почтени уважавани инвеститори и да разсее съмненията за грандиозна корупция във всяка власт.

Не ще и съмнение, дори енигматичният ни премиер осъзнава, че сделката за “Булгартабак” е едно от най-сериозните изпитания преди срещата на НАТО в Прага през ноември, на която ще се разбере канят ли ни в пакта.

Финансовите аспекти, поръчките и натиска от МВФ и Световната банка настрана. Дори нуждите на фискалния резерв и предстоящите плащания по външния дълг, които се качват всяка година, не са такъв сериозен аргумент. Ако сега тепърва бъде променена процедурата и обявен нов кръг за наддаване, ще излезе, че АП в крайна сметка се е поддала на натиска на кандидат-купувачите. Да не говорим какъв провал това е наистина за международната ни репутация. Ще излезе, че ние сме наистина бананова държава, в която не знаят как да правят бизнес, да държат на думата и процедурата. Ще излезе и, че стига да си напазаруваш негативна PR кампания, можеш да постигнеш каквото си искаш.

По-лошото обаче е друго. Докато не приключи сделката за “Булгартабак”, фактически има постоянен източник за директен натиск от политически опоненти и дори партньори. Мобилизирани за непряко влияние върху крайното решение са дори синдикатите. И бездруго подкрепата в правителството продължава да спада, то отдавна не води първата политическа сила. За късмет в момента все още не съществува реална политическа алтернатива, която да поеме властта.

БСП не расте, просто си държи електората, докато другите всъщност спадат.

Но ако кабинетът иска да направи наистина “голям шлем” – и политически (като отреже потенциалния източник на неприятности и дразнения), и икономически – като се похвали с отдавна обещаните постъпления в бюджета, инвестиции и пр., той наистина е обречен да приключи сделката за “Булгартабак”.

В по-личен план юпитата в кабинета са прагматична раса. Те вероятно си дават сметка, пък и не планират да бъдат политически столетници. На фона на някои епизодични успехи, които могат да бъдат обяснени по-скоро с международното положение и примерно благоприятния за икономиката и фискалния ни резерв срив на долара, на тях никак няма да им се отрази зле на бъдещите резюмета да запишат в тях грандиозното приключване на най-трудната приватизационна сделка със стратегически инвеститор като Дойче банк. Така де, от това може да зависи личното им бъдеще.

И то далеч не в онзи български смисъл, който обикновено се влага – на комисионни, или пари на ръка. А това е една много добра мотивация.

Виолета Симеонова
в-к “24 часа”