Поразителни данни изнася институтът "Иван Хаджийски". Социолозите са се заели да сравнят разслоението на българите като цяло с разслоението на младежта (която е дефинирана като възрастова група от 15 до 30 години). Централната таблица на изследването е следната:
От цялото население над 15 г. От младежта
Бедни 53% 21%
Средни 36% 58%
Добре 11% 21%
Тъжното в случая е, че за критерий за бедност/богатство е взета не собствеността, а потреблението! С други думи, социолозите са формулирали определени "кошници" от стоки и са питали хората дали потребяват, или са потребявали напоследък тези стоки.

Но моля ви се! Та младежта е най-бедният възрастов слой по дефиниция, едва ли не! Къщите са на възрастните, колите са техни, земята е тяхна, фирмите...
А тук виждаме, че ако говорим за потреблението, за реалната, за фактическата консумация, нещата изведнъж се обръщат. И младите българи се оказват с пъти по-добре от останалите!

Колкото и да се спори за стоките, които социолозите са поставили във въпросните "кошници" (а в случая според мен те добре са ги подбрали), фактът си остава. Защото прекалено големи, прекалено драстични са разликите. Пак повтарям - те са не в проценти, а в пъти!

Преди обаче да се опитам да дам своето обяснение за случващото се, искам да обърна внимание върху дълбоко положителния факт, че социалното неравенство сред младежта е далеч не така жестоко и арогантно, колкото го виждаме при останалите. Нацията е успяла поне донякъде, поне доколкото й позволява реалността да опази младата генерация от стоварилото се върху плещите на всички разслоение.

И - пак в скоба - от "бедните" 20% младежи от малцинствата са две трети. Факт изключително тревожен, ако мислим за българската нация след 20-30 години.
Но главното все пак е във въпроса: коя социална институция е постигнала този резултат? Защото става дума тъкмо за резултат, за нечие усилие. И тъй като веднага трябва да отхвърлим отговора "държавата", остават само два претендента за златен и сребърен медал.

Претендент номер 2 са самите млади хора. Претендент номер 1 е семейството.
Българското семейство полага неимоверно материално и волево усилие да изтласка нагоре по социалната стълбица своите млади членове и децата.
По същество данните от проучването, което коментирам, означават, че семейството е извело младите си членове в дълбоко привилегирована позиция. Доскоро знаехме това по отношение на образованието: над 60% от българските родители практически се стремят децата им да станат висшисти. В ключови моменти (кандидатстване за гимназия и ВУЗ) домакинствата влагат до една трета (!) от годишния си приход за допълнителна подготовка на кандидатстващото дете.
Сега обаче виждаме, че не само при образованието има пресилване.

Пресилване има и за маратонките, и за блузките, и за "излизането вечер"...

Само и само детето да не се декласира.
Какво пък. От социологическа гледна точка това означава, че една наша "болест" лекува друга.

Силните родови връзки по принцип са атавизъм в едно модерно общество и в този смисъл могат да се разглеждат като недъг. Те си имат и висока цена. Заплащат се със страшно много неща, първото от които са високите нива на корупция, а последното - мудността, неточността, а и ниските хигиенни взаимни изисквания.
Но тук виждаме двойната страна на медала. Остатъчният родовообщинен характер на българския социум е могъщ амортизатор на страданието, свързано с приключващия или дори приключил преход.

Андрей Райчев
В-к “Сега”, 28 септември 2002