Абитуриентските балове щяха да си заслужават суетнята, ако наистина бяха балове. Или поне някакъв съвременен, ако щете и футуристичен вариант на бал. Балове обаче няма. Но пък има какво ли не друго. А щеше да е хубаво, ако абитуриентите наистина отиваха на бал. Нека да е помпозен, нека да е лъскав и показен, но да е бал.

А то какво е – бибиткане напред назад с автомобили, хайде у нас, хайде у вас, малко на ресторант или бар за отскок... хайде до класната, хайде до школото... Следва тежката вечер, която си е чисто кръчмарска, пък ако ще и да е в най-изискания ресторант. После вдигат хотела на главите си, съмва се, става обед и това е.

Всички говорят, че са на бал, а пък бал няма. Няма тържественост, няма уникалност, няма го и онзи спомен, който трябва да остане за цял живот. Има шумна показност, но тя не трябва да се бърка с тържественост.

Несъмнено за децата това е най-важният ден до момента в живота им. Заради това искат да е най-бляскавия, най-впечатляващия... Абе трябва да е най-най! И никой не се замисля какво трябва да има след тази сричка НАЙ, защото тя е сама по себе си в този ден. Дали ще е най-голямата излагация, дали ще е най-голямата умнотия – все тая. Важното е да е най!

Даниел Русинов