Като започнаха да се създават „партии на бизнеса” - та цяла неделя. Тихо, кротко, ден и нощ. Обилно напоиха майката – политика. След два месеца очакват богат (изборен) урожай.

Сигурно така изглежда за неинформирания наблюдател пороя от партообразни бизнес-структури, залял ни през последните дни. В действителност процесът на директно включване на бизнеса в политиката тече вече осма година - от местните избори през 1999 г. „Моделът Софиянски” бе негово христоматийно въплъщение, но вече е изчерпан.

Идва ред на „модела Ковачки”. Разликата му със Софиянски са не само процентите в Общинска банка, а и замяната на „професионалните” политици с директни протежета на „големите” бизнесмени. Иначе целта е същата. (Под „професионални” политици разбирам сегашната политическа номенклатура. Под „големи” бизнесмени – нейните окрали държавата спонсори. Имената им се знаят от всички, затова обобщението ми не носи риска от неточност или незаслужена обида. Достойните хора и в двете категории по правило не са на върха.)
Такова удобно статукво се руши или под външен натиск, или защото вече не задоволява страните в него. В случая – и заради двете. „Големите” бизнесмени не са във възторг от професионалните политици, защото покупката им на парче, практикувана 18 години, даде твърде лоши резултати. Затова вземат нещата в свои ръце. „Професионалните” политици от своя страна са против новите бизнес формации, защото евентуалните кметове и общински съветници, които ще излъчат, вземат част от техните места и заплашват по-нататъшната им кариера. И двете страни са против влизането в Европейския съюз, защото то предвещава замяната им с по-млади и по-компетентни хора. Но политиците не могат да си позволят да са против ЕС открито, защото от това им зависи хляба. Бизнесмените могат – по същата причина. Затова бизнесът създава свои партии в „своите” градове, и вероятно ще има своите общински съветници и свои кметове. Партиите на вербално ниво осмиват, на практическо пречат на новоизлюпената конкуренция. Какво ново има в това?
Нищо, даже е полезно. За да се освободи от комунизма и да започне да гради капитализма, България трябва да проведе радикална реформа в областта на икономиката и морала. След като не желаят политиците, ще я започнат бизнесмените. По-добре е да са „самонаправилите” се, но ще свършат работа и назначените. И това ще е не толкова в техен, колкото в граждански интерес.

И тук се появява голямото „но”. Макар в България вече да има достатъчно честно замогнали се хора, те все още нямат импулс да потърсят собствено политическо представителство. Не се осмеляват, или може би не им е интересно да артикулират собствения си стил на живот като публична норма. А и нямат време – когато човек иска бързо да развива дейността си, той гледа да избягва определен тип съпротиви, и плаща подкуп. Когато закрепне достатъчно обаче, така че да има свободно време, когато натрупа достатъчно самочувствие, на малкия и среден бизнес ще му стане досадно да плаща на паразити, които освен че не му вършат работа, обиждат и чувството му за достойнство. Ще видим какво ще направи тогава - широко скроена партия, която да работи за това да са свободни и широки рамките за бизнес в България,или нещо друго.

Сега ще гледаме какво прави големият бизнес. Той има време, пари, и най-вече- нужда от партии Разочарован от протежетата си и заплашен от Европейския съюз, големият бизнес се преориентира към собствено политическо представителство чрез граждански и бизнес сдружения, към политическо инвестиране в свои организации и към лично участие във властта. Еманципацията му от традиционните партии може би подготвя раждането на нова политическа сила, която пряко да представлява „новите” капиталови, предприемачески и бизнес среди – разбирай децата, внуците и офшорките на комунистическата и кадесарска номенклатура.
Опитът няма да е първи, но със сигурност ще е най-зрял. Нищо чудно – стъпва върху труповете на Жорж Ганчев, Симеон Сакскобурготски, Волен Сидеров и Бойко Борисов (последните двама още не подозират колко малко политически живот им остава). Те и партиите им са просто различни варианти и степени на популизъм, успешно „превъртани” в резултат на моментното дезинтересиране на активните хора в България от политиката. Като че ли е дошло време обобщеният им опит да бъде въплътен в нов политически субект.
Едновременната поява на организации от бизнес-граждански тип, финансирани от Ковачки, Гергов и сие, на ключови за икономиката места в страната, едва ли е случайна. Струват ми се копия под индиго – като пилотен проект, едновременно осъществяван на няколко места, за да се тества средата и да се минимизира риска от провал. Или като част от стратегия за раздробяване на националния вот на части, на превръщане на националния избор в местен като най-добра форма на електорална мотивация. Или и двете.

Ако експериментът се окаже успешен, парчетата ще се съберат и ще се получи национална формация, която ще води „национално-отговорна” политика, за да постигне „основни национални задачи”. Мога да си представя и задачите, и реториката й - те няма как да са особено различни от тези на ГЕРБ и „Атака”. Формацията – партия движение, съюз?- ще спекулира с до болка познати думички и клишета като „българско”, „народно”, „демократично”, „национален интерес”, „общо дело”, но ще ги поставя в контекста на „невиждана” досега алтернатива. Алтернативата на успешните предприемачи и професионалисти, влезли в политиката, за да покажат на политиците как се управлява икономика и държава. Нещо като юпитата на Симеон в потури. Те ще издигнат качеството на общинското и национално управление до невиждани висоти. България ще стане истинска европейска държава, но стриктно ще пази националното си достойнство –в смисъл че ще изпълнява само онези директиви от Брюксел, които са в интерес на бизнеса на новите политици. И подобаващо ще им се отплати за „жертвата” да я управляват. Спомнете си сделката с дълга на Милен Велчев и за БТК на Николай Василев. Който има нещо против, ще се запознае с гвардейците на Боян Расате.

Олигархическата структура, която се мъти, заплашва в най-голяма степен „българските традиционни партии”, особено минаващите за десни сред тях. Те ще са първите жертви, защото са й преки конкуренти. Ако не съумеят до следващите парламентарни избори да си върнат симпатизантите и избирателите, десните накрая ще отидат в историята. И още няколкостотин хиляди души ще останат политически бездомници.

Да кажем, че това ще е техен проблем. Олигархията обаче не е само политическа, а и икономическа заплаха за всички, които не работят за нея. Най-застрашен е дребният и среден бизнес, който не се храни от държавата.Той не може да си позволява още твърде дълго да бъде политически пасивен, което не значи непременно, че трябва бързо да си създаде партия. За това освен финансов, все още не му достига и идеологически ресурс. Първо в публичното пространство трябва да се появят гласове, които да наложат свободата като основна ценност в българския политически живот, после да й се прави партия.

Такива гласове впрочем и в момента се чуват, но са маргинални и не се подкрепят от споделящите каузата на свободата способни хора, реализирали се в бизнеса. Това, което честният бизнес в България все още не разбира, е че борбата за свободното общество е постоянна борба, преди всичко борба на идеи, и че за да защити себе си, трябва да подкрепи десните интелектуалци, които водят такава борба.
Кога ще го разбере, е въпрос на надежда, не толкова на прогноза. Дано да не е прекалено късно.
Калин Манолов