Десният вот на недоверие срещу правителството не се вписва в традиционната представа за опозиционно поведение. Макар и през последните години редица опозиционни формации да са прибягвали многократно до този инструмент, сега потенциалът на дебатите е доста по-различен. За разлика от преди години, когато десните идеи биваха изразявани от единен политически субект, днес бившите отломки на СДС представляват твърде сложна и противоречива мозайка. Конфликтите помежду им не попречиха те да застанат в обща редица зад едно принципно искане – настояване за отговорно отношение към образованието, за удовлетворяване на естествените учителски потребности и за реформи. Нещо повече – към традиционната десница в подкрепа на вота на недоверие личат и емблемите на ГЕРБ, както и на „Атака”. Това показва, че спектърът от алтернативи не само обогатява дясното с новия знак на ГЕРБ, а и разширява опозиционните алтернативи с присъствието на „Атака”. Подобна национална политика в търсене на различни модели се нуждае от автентичност.

Внасянето на вот на недоверие носи в себе си няколко съществени разлики с аналогични ситуации, възникнали по-рано. Първо – недоверието се иска в разгара на изборна кампания за местна власт. Съвпадението на обстоятелства прави така, че дори да не са политически по своя характер, исканията на учителите са критерий за политическа зрялост. При това те са критерий за зрялост както на управляващите, така и на опозицията. Във фокуса на образователната криза управляващите биха показали доколко са способни на нестандартни и дългосрочни стратегически решения. В същото огледало опозицията би следвало да покаже дали сигналът за обединяване чрез вот е еднократен и конюнктурен, или зад него прозира и по-сложна перспектива.

И за управляващите, и за опозицията е по своему трудно да се огледат адекватно в кризата. Управляващите не се чувстват достатъчно уверени, че сега е моментът за предлагане на радикални реформи. Затова може би те вместо реформи ще търсят компромисни решения, като не е изключен и вариант за сепаративно решение с един от синдикатите. Подобен ход би донесъл временна развръзка, но само в случай, че опозицията не изиграе правилно своите карти. Ако тя обаче правилно се ориентира, сепаративен или съглашателски подход на управляващите към стачката само би засилил аргументите на опозицията. Основното политическо противоречие, пред което е изправена българската десница в момента, е разминаването между сигнали. От една страна с внасянето на вот на недоверие е подаден сигнал за взаимодействие. От друга страна кандидат-кметската кампания и отделните десни претенденти за градоначалници са се вкопчили в толкова яростна битка, че от време-навреме тя напомня за конфронтацията от двуполюсния модел от недалечното минало. Такава кампания подронва доверието в ресурсите на общия вот на недоверие и причината е много проста.

Аритметически погледнато е малко вероятно вотът да свали правителството. Смисълът от него обаче е в дискусията и в политическата перспектива. Ако десните успеят да намерят формула и да прескочат конюнктурното преброяване на гласове това ще означава, че дискусията за образованието отваря нова стратегическа страница за опозицията. В случая е важно не дали един конкретен кабинет ще падне, а дали срещу един управленски модел започва да се структурира сериозна алтернатива. Ето защо опозицията трябва да намери начин да коригира предизборното си поведение. В условията на поискан вот на недоверие към правителството като национален политически знак би било добре да се потърси толерантен и партньорски модел за водене на кампания оттук до края. По този начин десните, а и всички опозиционни избиратели ще разберат, че макар и да е количествено обречен, в качествено отношение вотът може да бъде спечелен – и като аргументи, и като политическа култура, и като политическа перспектива.
Георги Коритаров
vsekiden.com