Вой до небесата се опитаха да нададат неколцина сънародници тези дни из Отечеството. В него се включиха и политически функционери, и наблюдатели, и някои журналисти като Мартин Карбовски например, и всевъзможен вид професионални “общественици”. Използвам като повод за написването на тези редове именно един коментар на горепосочения журналист, а понятието общественици си е тъкмо на мястото, защото с очите си съм виждал преди години негова визитка, на която беше отпечатано точно това: Мартин Карбовски, общественик. Материалът му, между другото, може да бъде прочетен в едно друго електронно издание.

Ама как можело Турция да започне преговори за бъдещото си членство в Европейския съюз! Ама то не бивало така! Ама много различна била Турция и като манталитет на населението си, и като традиции, и като ценностна система. Ама той, Европейският съюз, от своя страна бил християнски клуб и не било хубаво да се размива тази негова специфика с приобщаването на разни подмолни и мюсюлмански троянски коне.

Ужас! Ще рече човек, че около Босфора са свикани спахиите и строени еничарите, надути са пищялките, дуднат тъпаните, въртят се дервишите и се готви нова офанзива - поне до Виена, както повелява традицията. Вероятно със същото впечатление са останали и в самата Виена, след като именно Австрия бе единствената държава - член на ЕС, която до последно се съпротивляваше на това, с което почти всички останали вече се бяха съгласили. Всички, включително и поляците, следва да отбележим, които всъщност отърваха Хабсбургите последния път, щом маждраците се бяха появили под стените им.

Удивително е късопаметието на онези хора, които са готови от десет кладенеца вода да носят, само и само да намерят аргументи за дращене на разделителни линии по картата и между людете. Трябва ли да напомням, че подобни глупости се говореха и по наш адрес, преди да стане ясно, че всъщност със сигурност ще бъдем приети в Евросъюза? Само дето тогава не ни обвиняваха, че сме друговерци, а само примитивни източни схизматици... и твърдяха, че Европа е продукт на католико-протестантската традиция и ценностна система, а православните просто не биха могли да се впишат там.

Безобразие! – искрено и не без основания се възмущаваха тогава същите тези хорица, които днес демонстрират тъкмо толкова незряло и безобразно поведение и размахват ако не същите, то поне много подобни доводи по адрес на Турция. И които се бият шумно в гърдите, досущ като Бай Ганя в банята, като се обявяват за защитници на християнството и християнската традиция. Интересно, колцина измежду тези чутовни застъпници на вярата ще дадат смислени отговори, ако някой се сети да ги попита за имената на Светите седмочисленици например, или пък им зададе някой друг въпрос, свързан с религиозно-културния феномен, който шумно твърдят, че бранят от едва ли не смъртна заплаха.

Приемането на Турция в ЕС ще бъде краят на Европа – убеждават ни те и преповтарят това скудоумно клише на Валери Жискар д`Eстен като мантра. Хайде, холан! Жискар д`Естен да беше насочил повече интелектуална енергия към съчиняването на читава, приемлива, разбираема и поне малко по-компактна Евроконституция, вместо да ръси подобни бисери. Някой да се е опитал да изчете това негово творение? Признавам, аз опитах, но се затрудних, пък и не разбрах този стремеж за конкуренция с Дюма в категорията “обем”.

Историческите препратки са едно от любимите оръжия на кресливите “защитници” на християнските ценности. И наистина – хубаво е да се поназнайва историята. Но да се поназнайва действително... и в някаква по-сериозна пълнота. Защото ако за нас генералите Скобелев и Радецки са герои от Освободителната война например, за поляците не са нищо друго, освен безпощадни кръволоци и потисници. Ако Ататюрк е идол за поколения турци, у нас името му навява спомени за кръвопролитията и етническите чистки в Тракия. Ние сме склонни напълно основателно да разглеждаме нахлуването на османските турци в Европа като трагедия и катастрофа, но нима е било нещо много по-различно в очите на християнска Византия собственото ни нахлуване и трайно настаняване по тези земи?

Как ли бихме се почувствали днес, ако някой западноевропейски идиот се изправи пред нас и ни заяви, че не ставаме за ЕС, понеже през 1205 г. сме проявили лошия вкус безпощадно да изколим цвета на западноевропейското рицарство край Адрианопол, да пленим един богопомазан император и вместо да го върнем, както си му е редът, да го държим в плен и да го утрепем? Твърдим, че философията на исляма е различна и несъвместима с нашата, но забравяме, че именно чрез ислямски източници бе съхранена голяма част от античните корени на собствената ни философия, която иначе можеше да бъде изгубена и унищожена досущ като бе физически затрита Хипатия Александрийска.

С подобен тип разсъждения и аргументи, не е трудно да се види, не може да се стигне до нищо конструктивно. Това не е нищо друго, от разновидност на елементарната логика а вие защо биете негрите? Но за любителите на историческите паралели и препратки, иска ми се да добавя и още нещо...

Що за европейски проект би бил този европейски проект, който би отхвърлил с лека ръка възможността за завръщане на Константинопол именно в европейското културно и икономическо пространство? И нима сме толкова исторически (че и истерично) убедени в собствените си слабост, нежизнеспособност и несъстоятелност, за да приемаме по дефиниция, че е по-вероятно Турция да повлияе негативно на Европа, а не Европа да повлияе позитивно на Турция в процеса на присъединяване и след това? Такива ли се оказват европейските ни самочувствие и самооценка?

Що се отнася до приказките за “различния манталитет” на турците, те също са смехотворни. Нима българският манталитет е много по-близък до този на западния европеец? Или пък украинският, румънският и гръцкият? Не е ли започващата много след нас преговорния процес Хърватия с пъти по-близка от България до този прословут манталитет? И за какво става дума изобщо, когато говорим за евроинтеграция – за някаква зорлем наложена унификация на манталитетите, или за търсене на красота и ефективност именно в разнообразието и зачитането на спецификата?

Нещо повече – Турция е поне двойно по-готова от България за икономическата интеграция с Европа и за издържане на конкурентния натиск. Всъщност, това също се използва от истериците като аргумент срещу нейното приемане. Ще ни превземат икономически, казват те, ще ни се качат на главите, и т.н, и т.н.. Хубаво, нека приемем, че има някакви основания за подобни опасения. Но и най-оптимистичните (или песимистичните, в зависимост от гледната точка) прогнози сочат, че ще изминат още поне 15 години до пълноправното и окончателно приемане на съседите в структурите на ЕС. Ами, ако за 15 години не успеем да се възползваме от извоюваните шансове, да стъпим на нозете си и да развием една стабилна и силна икономика, тогава бих казал: нека ни се качват на главите. Със сигурност ще сме си го заслужили. Но едва ли ще се случи. Просто защото ние вече ще тичаме по пистата, докато те ще бъдат принудени да тичат към стартовата линия.

Необяснимо високомерие, гарнирано с непреодолени комплекси – това, струва ми се, е почвата, където трябва да търсим корените на настроенията срещу присъединяването на Турция към ЕС както у нас, така и в останалата част от Европа. А самата Турция някой ден може и наистина да се превърне в опасност за Стария свят, но само ако той се откаже от уникалната възможност да й помогне да продължи по избрания път на модернизация, реформи и демократизация.
Жоро Георгиев