Политическата целесъобразност винаги е била в основата на политическото говорене. Поне в повечето случаи е точно така и общо взето това се възприема като аксиома. Понякога обаче безсъвестното жонглиране с думите минава и най-далечните граници на разумното. За съжаление!

Вчера, пред камерите на Българската национална телевизия, Иван Костов в прав текст заяви, че “Участието на БСП в управлението на страната за нас е най-лошият вариант, по-лош дори и от предсрочни избори ”.

Само преди няколко месеца обаче същият този Иван Костов и партията му легитимираха същата тази БСП, като част от поредната “обединена” опозиция, която щеше да сваля Царя от власт. Това се случи във възможно най-неподходящия момент, с оглед външнополитическите ангажименти на страната. Става дума за политическата криза от края на януари и началто на февруари 2005 г., когато Костов беше в единен строй с БСП и тогава нито социалистите, нито Станишев изглеждаха лоши.

По-паметливите, разбира се, ще си спомнят, че от 2001г. насам Костов катро латерна повтаряше точно обратното - БСП не е опозиция, защото е във властта заедно с НДСВ. Само че това беше преди януари 2005г. Псле БСП стана опозиция и... т.н., и т.н. Нелепото в случая е, че по време на онази изкуствено нагнентена и абсолютно излишна полтическа каша, се стигна до парадоксалното само на пръв поглед изказвне от страна на Станишев от 8 февруару 2005г. “Бих ги призовал (б.ред. СДС и Партията на Костов), да не се хлъзгат в посока на взаимни обвинения. Не виждат ли, че така правят услуга на управляващите (б.ред. НДСВ)? Те това целят - да разбият опозицията".

Очевидно е, че Иван Костов през февруари 2005г. е възприемал БСП като съюзник. Абсолютно валидно е и обратното твърдение – БСП припозна Костов като равноправен член на тогавашната обединена опозиция. Лидерът на червените даже се опитва да изглади противоречията в... дясно. Целта му е прозрачна и по същество не заслужва коментар, просто защото е в рамките на нормалното. В края на краищата, няма нищо по-логично от това БСП да отстоява собствените си интереси, част от които в онова време, са били свързани в директно сътрудничество с Иван Костов.

Днес обаче политическата целесъобразност тласка политическото говорене от страна на Иван Костов в съвсем друга посока. Костов заяви, че има две цели - БСП да не е във властта и Симеон Сакскобурготски да напусне българската политика (в тази поредност).

Тоест, БСП вече е враг номер 1. Това завръщане на Иван Костов към изначалните корени на дясното политическо наследство по същество е поредното доказателство за прагматизма на бившия премиер. Всички знаят, че свидетелите на изказванията на Костов (от управленския му период), в които той без капчица свян твърдеше , че антикомунизмът е мъртъв, са предостатъчно. Фактите такива, каквито са - за Костов няма вечни врагове и вечни приятели - има единствено и само политическа целесъобразност.

И това е... нормално. Или поне минава за нещо такова. Все пак Костов е политик и едва ли някой би се усъмнил в правотата му, да отстоява приоритетно собствените си полтически интереси и тези на патията му.

Ненормалното в случая е нещо съвсем друго. Месианските страсти около Иван Костов до толкова са обхванали самия него и обкръжението му, че всеки път когато си отворят устата те... си вярват. Вярвали са си, че произнасят истини от първа инстанция и след изборите през 2001 година, февруари 2005 година и вчера. Каквото и да попиташ Иван Костов, той рано или късно в отговра си ще запоне да употребява думи и словосъчетания от рода на “кауза”, “идеали”, “коректност към избирателя”, “изпълнение на предизборните обеащния”, “подмяна на волята на избирателя” и т.н., и т.н.

Всъщност, Иван Костов е политик като всички останли родни политици, отгледани в нашата мила балканска действителност. Няма нищо уникално нито в целите му, нито в методите му, още по-малко е постигнал нещо уникално като резултат.

Нямаше да си заслужава и повече внимание, отколкото се полага на средностистическите му колеги, ако не бяха именно странните му месиански наклонности. Безспорно, че Иван Костов и обкражението му са надарени с едно почти божествено дебелоочие. Те живеят в днешният ден и за днешният ден - всичко останало е подробност. Какво са говорили или обещавали, с кого са се съюзявали и срещу кого... това те самите са го забравили. Просто така! Както се изтрива черна дъска. Очевидно е, че подобен род дъражние им осигурява великолепна психологическа стабилност и ги прави много трудно уязвими.
Те си вярват и това изчерпва всико.

Това им дава право да говорят каквот си искат, да мачкат когото си искат, да лъжат, да спекулират с предизборните си обещания и т.н. Когато някой от другите български политици изпадне в противоречие, всички го анатемосват и в крайна сметка - жална му майка. Когато Костов се забатачи с поредната фондация или поредния руски мафиоз... нищо. Пак всички го антемосват, ама на него му пука на черупката. И той самият, и хората му, все така употребяват думичката “кауза”, сякаш нищо никога не се е случвало, примерно с фондация “Сапио”, авиокомпания Балкан, рафинерията “Плама”, КК “Златни пясъци”, Чорни, Лучански и един Господ знае още колко дяволии.

Тази неизменна политическа практика, демонстрирана от Иван Костов през годините, има само една слбост – прави го... предвидим. Ако се върнем на последният вариант на стратегическите му цели (тоест, БСП да не е във властта и Симеон Сакскобурготски да напусне българската политика), ще видим, че за добро или за зло, тяхната изпълнимост има някакво отношение към съставянето на правителство.

Ако правителство бъде съставено, Костов пак ще си говори за това, че НДСВ и БСП са във властта и...нищо. Ако тази коалиция се пропука, той отново ще се сдуши (примерно със Станишев), и така до втръсване.

Ако правителство няма, тогава пак... нищо. Нови избори и толкова. Ще лъсне празнодумството на Костов, но какво от това? БСП пак ще са си най-голямата политическа сила, НДСВ пак ще са втори и т.н. Някъде на опашката ще е Костов с неговите “чисто нови” стратегически цели.
И така докогато трябва, за сметка на избирателя.

Антон Луков