Веднага след произнасянето на смъртните присъди либийските медии се погрижиха да ги "уплътнят" с антибългарска пропаганда, така че да не остане никакво съмнение в справедливостта на присъдите. Дали защото имаме по-скоро арабски, отколкото европейски манталитет, или доскоро сме имали същата форма на управление като това на либийското у нас, реагирахме по подобен начин. Само че като истински българи насочихме нашенската си пропаганда не върху либийците, а върху други българи.
И решихме да "уплътним" смъртните присъди така, че да не остане никакво съмнение в тяхната неизбежност. Ако за либийците те са справедливи, защото според тях българите нарочно са избили десетки деца, за нас те са произнесени заради Костов, Михайлова, Стоянов, Влайков, Райков, Паси и останалите политици. Ето ги виновниците! Един безумец даже обяви, че ще очисти поне един от тях, а някои тв водещи директно призоваха към саморазправа. Това недопустимо от никаква гледна точка поведение не среща никаква съпротива. Нито от журналистическата колегия, нито от така наречените общественици, нито от политиците.

Какво да се прави в такава примитивна среда?

Какво да се каже? Какъв разумен аргумент би бил чут от някого?
Каква е разликата между онези либийци, които крещят "Аллах акбар", и тукашните българи, които викат "Костов е убиец, Михайлова е виновна, Стоянов и Паси - на съд". Никаква. И Кадафи го знае много добре. Както управлява либийците, така върти на пръста си и българите.
Кадафи е усетил, че можем безпроблемно да се превърнем в заложници на неговите политически интереси, които нямат нищо общо с България. Няма да му се опрем.
Нито 5-те хиляди българи, които работят в Либия, ще вземат да протестират или да се изнесат вкупом оттам, нито 7-те милиона тук ще се обединят около някаква обща кауза за действие. Впрочем последните действия на либийските власти доказват, че режимът разчита единствено на страха. Последните повдигнати обвинения са предупреждение за останалите работещи там българи, а и за вече тотално обърканата българска държава.
Това, което казвам дотук, не означава, че не трябва да се търси отговорност от различните български институции и конкретни политици. Че не трябва да се изследват техните действия и да се прецени доколко степента на адекватност на поведението им е повлияла на развоя на събитията.
Това обаче може да стане само при сериозен разговор, с внимателно изследване на фактите, без истерии и ориенталска избухливост. Неща, които въобще не са присъщи на българската публичност. Между другото мина един месец от трагедията с децата в река Лим, а България все още не знае каква е причината за нея. Много от фактите около либийския случай също не са изяснени, а те включват и поведението на българите в Либия.
Поведението на българската дипломация е ясно. То е такова от 60 г. За нея българите в чужбина са врагове още от студената война. Кадесарите от тихия фронт, които се настаниха в посолства из целия свят без никакво понятие от работата, която трябва да вършат, на практика унищожиха тази професия. В България няма истинска дипломатическа традиция, а самодейците от времето на Живков, които днес се бият в гърдите със своя "професионализъм", превърнаха България в една провинциална страна, от която никой не се интересува, а и за която мнозина не са и чували. Те представляваха в света не интересите на българите там и тук, а единствено собствения си провинциален манталитет и социалистическа селяния.

Впрочем съществува цял фолклор за българския микрокосмос, подслонен в дипломатическите представителства из широкия свят. В този смисъл отговорността на МВнР от времето на Михайлова до днес е, че не се извърши никаква сериозна реформа в тази институция, а соцът бе сменен от парвенющина. Но това е друга тема, талантливо разработена от Алек Попов в неговата "Мисия Лондон".
И накрая няколко думи за виновните, от които явно има голяма потребност. Няма да е лошо да се концентрираме върху безспорния виновник за българската трагедия там. Той се казва Муамар Кадафи, чийто режим причини стотици човешки трагедии по света и сигурно стотици хиляди в Либия. Може би на мнозина, които днес носталгират по Живковите времена, това няма да се хареса, но си е чистата истина.
Явор Дачков
в-к “Сега”, 13 май 2004г.