Врагът на моя враг е мой приятел – това е доста стара максима, в чиято правдивост винаги са съществували основателни съмнения. Безспорно, понякога тя върши работа, но твърде често се оказва, че ползите от придържането към нея са по-скоро краткосрочни и трудно биха могли да компенсират бъдещите минуси.

За никого не е тайна, че като враг на ислямските фанатици в Ирак, багдадският диктатор Саддам известно време бе възприеман като приятел на Запада и най-вече на Вашингтон. Получената от тази посока подкрепа му помогна да се стабилизира във властта и да оцелее след една продължителна, кървава и безсмислена война със съседната държава. Всекиму е известно какво последва – той засили тоталния терор срещу гражданите на собствената си страна, започна да разработва оръжия за масово поразяване, атакува и окупира друга съседна държава и дълго време продължаваше да бъде основен източник на опасна нестабилност в района.

Не е тайна и обстоятелството, че голяма част от оръжията, отпуснати на муджехидините в Афганистан, за да се сражават срещу съветските окупатори (отново по силата на максимата, че врагът на моя враг е мой приятел), по-късно попаднаха в ръцете на талибаните и подкрепяните от тях терористични формирования.

Могат да бъдат дадени още много примери, но ми се струва, че би било излишно. Понякога обстоятелствата действително изискват от теб да подкрепиш противниците на своя враг, за да вземеш превес или да постигнеш някаква друга своя конкретна цел. Но е опасно да ги възприемаш като приятели, както и да прекалиш със своята подкрепа, защото винаги съществува опасността собствените ти действия днес да се обърнат утре срещу самия теб.

Ако съм поне донякъде прав в тези си скромни разсъждения, то наистина новото отношение на Брюксел и Вашингтон към либийския диктатор Кадафи изглежда в някаква степен неуместно.

Известно е, че Кадафи бе съперник и враг на Саддам, както продължава да бъде на редица други управляващи в арабския свят. Пак по свои собствени съображения той поддържа негативното си отношение към някои терористични формации, което – обаче – не му пречи да продължава пълноценно да закриля и подкрепя други. Кадафи направи и няколко атрактивни отстъпления от свои досегашни антизападни позиции. Той даже косвено призна вината на Либия за някои терористични нападения от близкото минало, като се съгласи да заплати обезщетения на роднините на жертвите от кървавите атентати.

Дали това е достатъчно, за да бъде стимулиран по принципа на моркова и тоягата? Вероятно да. Редно е подобно поведение да бъде поощрявано и насърчавано, това ни се подсказва от елементарната логика.

Дали обаче е удачно тези поощрения да бъдат изразени именно в премахване на оръжейното ембарго срещу Либия? Едва ли.

За какво е на Либия това оръжие, което ще има вече правото да купува от Запада. От кого е заплашена в момента тази северноафриканска държава? Какви са гаранциите, че утре тези оръжия няма да бъдат насочени от Кадафи или срещу определени слоеве от собствения му народ, или срещу съседи? Не е ли и в този момент режимът в Триполи достатъчно добре въоръжен, за да може да се справи с всяка една възможна заплаха?

За никого не е тайна, че Либия продължава да бъде авторитарна държава, в която не съществуват гаранции за основните човешки права и свободи. Не са тайна и мегаломанските идеи на Кадафи, чиито амбиции често по опасен начин излизат от границите, които историята е отредила на собствената му държава. Всеки бегъл поглед върху най-новата история ще ни покаже, че той е преди е правил впечатляващи завои във своите политика и поведение, но за някаква принципност и последователност в тези политика и поведение, както и в самите му завои, е изключено да се говори. На каква база, тогава, Западът решава днес да стигне толкова далеч в своето новопоявило се благоволение към този северноафрикански диктатор, в чиято душевна стабилност и психическа адекватност винаги сме имали основания да се съмняваме?

За съжаление, по всичко личи, че отново иде реч за пари и търговия, не че парите и търговията са нещо лошо или маловажно. Дълго време, по силата на ред политически и морални съображения, достъпът на Запада до природните богатства на Либия беше силно ограничен, както и възможностите за взаимноизгодна търговия. Оръжейните фирми пък с известна завист наблюдаваха, как един сериозен потенциален пазар бива без борба предоставян на износители като Пакистан, Китай, Северна Корея, Русия и други.

В крайна сметка днес ставаме свидетели на това, как стремежът към печалба надделява над моралните съображения и големите думи за правата на човека. Случвало се е и преди, ще се случва и в бъдеще. Опитът обаче ни учи, че това рядко е водило до нещо добро.

В края ми се иска да направя една уговорка. Позицията ми не е продиктувана от положението на осъдените на смърт български медици в Либия. Макар и този проблем да е болезнен за всеки българин, глобално погледнато той е само сегмент от цялостната картина, даваща представа за особеностите на оглавявания от Кадафи режим, който напоследък може и да е посменил козината си, но със сигурност не е дал каквито и да било гаранции, че е сменил и своя нрав.

Така или иначе, станалото – станало. Любопитен съм, обаче, кой ще поеме отговорността във Вашингтон или Брюксел, ако утре стане известно, че част от оръжията, които Западът ще продаде на Кадафи, се окажат в ръцете на хора, осмислили живота си най-вече чрез собствената си враждебност спрямо самия Запад и всичко, което той олицетворява, или пък че са реекспортирани, за да поддържат някоя от “вечните” племенни или междудържавни войни на черния континент?

Жоро Георгиев