Рядко сядам пред компютъра си, за да пиша коментари, провокирани от онова, което някой друг вече е написал. Днес обаче случаят е именно такъв, а онова, което ме накара да затракам по клавиатурата се оказа анализ на уважавания колега господин Бареков, озаглавен “Състоя се дясно обединение. И какво от това?”.

Първо, струва ми се че всички ние вече години наред се отнасяме твърде фриволно към термините и съдържанието на думите, които използваме. Така е и с думичката “обединение” в нейния политически контекст, която почти всекидневно се използва и от политици, и от журналисти, и от политолози, и от социолози, и от кого ли още не.

Лично моето мнение е, че терминът обединение е твърде ангажиращ (особено за нивото, на което се намират взаимоотношенията в българската десница на този етап) и всъщност означава много повече от това, което доста народ на практика вероятно има предвид, когато го употребява. И че щом иде реч за евентуално политическо партньорство, по-редно е да говорим именно за това – за партньорство, за единодействие и за търсене на общоприемливи цели на базата на взаимни компромиси.

Естествено, давам си сметка, че около думичката обединение витае някаква магическа привлекателност и че тя няма да спре да бъде масово употребявана, дори и когато това, в един или друг момент, не е твърде точно или удачно. Това обаче не е болка за умиране.

Така или иначе, факт е, струва ми се, че днес живеем в България, в която дясното обединение все още не се е състояло, каквото и да твърдят заглавията на този или онзи коментар или заклинанията на този или онзи политически функционер. Днес сме свидетели именно на търсене на механизмите за работа в режим на партньорство между няколко повече или по-малко десни политически субекти и това, само по себе си, е добро. Нещо повече – в този процес има потенциал и за това, той впоследствие да се самодокаже и като действително полезен за страната. Не е редно, обаче, да виждаме как определена група политици и политически сили се намират все още в началото на една писта, а да твърдим, че те вече са едва ли не финиширали. Това би могло да доведе до объркване и до създаване на нереалистични очаквания. Друг е въпросът, че тази група действително ще трябва да установи едно наистина сериозно темпо, ако иска нейните усилия да не се окажат закъснели, засенчени или дори обезсмислени от хода на ред други събития.

Но нека приемем, че уважаваният господин Бареков е прав. Нека приемем, че дясното обединение в България дори се е състояло. Дори и да беше така, продължава да ме гложди любопитство по въпроса, какво по-точно е очаквал конкретно на произтече от това моят колега и кое го е накарало да прибегне до челния опит на Бърнард Шоу, за да добави ироничното “И какво от това?”.

Небесни фанфари и ангелски хор ли е очаквал? Или спонтанни общонародни празненства с хора, ръченици и духова музика? Незабавни и несимволични, смайващо грандиозни и революционни по същността си политически събития ли, които за една нощ да променят коренно политическите реалности? Какво? Признавам, не ми е лесно да гадая.

За сметка на това уважаваният колега Бареков с ентусиазъм се впуска именно в здрачната зона на гадателските изкуства. Сякаш получил ексклузивен достъп до загадъчно, но напълно достойно за доверие кристално кълбо, той ясно и точно конкретизира в своя коментар – този и този никога вече няма да седнат на една маса с този и този, а онези там никога повече не е възможно да се погледнат в очите с онези.

Съжалявам, че се налага да го подчертая, но използването на това “никога” звучи несериозно, при това за широк кръг от хора.

- За почитателите на 007 (Never Say Never).
- За запознатите с българския фолклор (Неволята учи).
- За онези, които са си правили труда да наблюдават политическите процеси в България с всичките салта, обрати и криволичения във взаимоотношенията между субектите, които определят лицето на политическата ни действителност.

Недоверието, личните симпатии или несимпатии, пристрастията... - всичко това съществува в политическия живот не само на България и да се драматизира неговото съществуване е в известна степен наивно. Пред очите ни в една държава като Израел, където политическите страсти са не по-малко горещи от родните, Ариел Шарон, принуден от неумолимите реалности, седна на една маса с основните си опоненти от Партията на труда. В името на националните приоритети. А в нашия случай все пак говорим за стремеж към единодействие между сходни субекти, не между генерални идейни противници с драстични разлики във вижданията за верните пътища, които следва да бъдат изминати.

Известна доза спекулация, за съжаление, откривам и в намеците на уважавания колега Бареков, че – едва ли не – БСП е допринесла за така нареченото обединение на десницата с изявленията на Сергей Станишев за изтегляне на българския контингент от Ирак. Само един повърхностен поглед върху висящия на стената календар, между другото, е напълно достатъчен, за да се убеди човек, че активизацията на партньорските процеси започна доста преди анонса на Станишев. Това се случи още на 10.11.2004 г. и бе ясно, че ще продължи и без за целта да се налага червеният лидер да копира поведенческите особености, характерни по-скоро за кучето на нивата (винаги съм се питал какво точно е сторило кучето там, сега, след думите на др. Станишев, вероятно имам малко по-ясна представа), отколкото за отговорен партиен ръководител.

Нека го приемем. България постепено се превръща в това, което навремето Филип Димитров определи като “нормална държава”. Да се чакат сензации и гороломни събития от стремежа за единодействие между група сходни в идейните си позиции политически сили вече е в голяма степен неуместно и незряло. Да се поставят определени възможности с лека ръка в графата “НИКОГА” – също. Хубаво, дори необходимо е да си задаваме въпроса “И какво от това?”, но само когато го правим без зад него да прозира евентуалното ни разтърсващо и субективно разочарование от липсата на атрактивна новина, готова за “производство” още днес и сега. Времето е това, което ще даде най-точния отговор на този въпрос, а и времето, и развитието на конкретните процеси са все пред нас.

И накрая – питам се, как така се случва, че именно процесите в десницата продължават изключително да заемат вниманието на всички коментатори в средствата за масово осведомяване. Да не би в самата БСП и в отношенията й с нейните партньори да липсват търкания, недоразумения и междуличностни конфликти? Повярвайте, съвсем не липсват.

Но, от друга страна, може и да е за добро. Известно е, че никой не си прави труда да рита умряло куче, което пък хозначава, че и слуховете за смъртта на българската десница са твърде преувеличени, ако трябва да перифразираме друг един класик.
Жоро Георгиев