Има ли държава на въпросите? На безкрайно многото, впечатляващи, скандални, колоритни въпроси по всякакви странности, дефекти и безумия. Въпроси, които всекидневно валят като порой и засипват пътя напред, но задължително остават без отговор или поне остават с някакво неопределено и мъгляво покритие, чиято цел е да се размие като всяко чудо до три дни вместо да се изясни и конкретизира като позиция.

Да. Има такава държава. Всъщност... много вероятно е да има много такива държави, но нас ни вълнува само една... Онази, в която излизаме от къщи, отиваме на работа, срещаме се всеки ден с различни хора, обсъждаме с тях важни проблеми или незначителни и безсмислени дреболии. Онази, в която по първа пролет завързваме мартеничка на цъфналата ябълка в двора на съседите, после чакаме лястовичките да свият гнездо под нашата стряха и унесени в случващото се продължаваме кръговрата до първия сняг, до първата любов на децата си, до първите бели коси на образа в огледалото...

Вълнува ни точно тази държава, този дом, този живот и хилядите въпроси “Защо?”, които горчиво добавяме всеки ден към преживяванията си. А съм сигурна, че ще ме подкрепите в идеята, че лавината от скандали от отминалите дни за сетен път ни дадоха да разберем, че живеем в страната на въпросите без отговор, на случилото се, което уж се случило, ама не е много ясно, на обвиненията, които като кукувичка излизат от старинния часовник на кръгъл час, за да се скрият после набързичко и ако може да се изчисти атмосферата от екота на звука им, ако ли не... чакаме до следващото кукане... То може да е различно, може да е поръчано от другиго, може да заличи предното, може... какво ли още не...

На единия кръгъл час кукувичката озвучава скандалите около ФАР, САПАРД и ИСПА, на другия – избухва скандалът Куйович, на следващия разглася за Антимафиот №2, задържан поради съмнения, че е изнасял информация за престъпни групировки, после по делото падат и други блокчета от доминото...

Длъжностни престъпления, издаване на държавни тайни, поток от секретна информация към престъпния свят... занимателна и апетитна дъвка за обществената уста, да си поупражняваме мускулите, да понаправим някое друго балонче, да мине време, лаф да стане, както казват хората... Защото общо взето всеки подобен случай е нещо като кулинарно предизвикателство към отегчената аудитория и към нас - медийните й сервитьори... Подхвърляме лакомството, пооглеждаме го от тук от там, побутнем блатовете, начумерим се на вкисналите плодове вътре, обсъдим глазурата и толкова.. След няколко дни, когато на масичката за сервиране се появи следващото хапване, подготвяме се енергично да предъвчем и него, тутакси забравили за предното.

Само че има едно НО..., което лично на мен не ми харесва, защото през отминалите много години, сянката му върху нашия живот ставаше все по-тежка, черна и обременяваща. Това НО е в истината за нещата, в истината за правилата и за тяхното нарушаване, в истината за механизма на държавата и дефектите, които бяха съзнателно предизвикани в този механизъм... и в това дали олюляващите се блокчета от доминото сега изведнъж ще се катурнат, повличайки след себе си всичко останало, или и този път ще се намери кой и как да ги удържи, за да продължи всичко по старому с часовника с кукувицата на кръгъл час и с огорчението, че пропиляваме безценно време от собствения си не безкраен живот, лутайки се в специално организиран хаос, иначе изключително полезен за некоректните играчи.

И понеже съм сигурна, че до гуша ви е дошло от общи приказки, ще ви спестя досадата, за да изразя конкретната си надежда, че скандал след скандал, трус след трус, процеп след процеп... някой ден дефектиралата система не ще удържи на вътрешното напрежение. Може да е след месец, може след години... но заложения преди десетилетие детонатор, няма да премине безрезултатно. Защото лично аз познавам много хора, чиято лична кореспонденция включва огромни папки с писма до институции по неотложен и жизненоважен проблем. И отговори от институциите... отговори в смисъл мъгляво Ви уведомяваме, че Вашата няма да стане, обаче прехвърляме топката на някой друг, който от своя страна ще я прехвърли на трети и четвърти и мъглата ще става по-гъста, защото Вие сте обикновен гражданин и ще страдате, ще страдате, пък накрая ще мирясате и ще преглътнете, че Вашата няма да стане и толкова. Лично аз в този момент мога да отворя десетина такива папки по различни проблеми на хора - действително жестоко пострадали, хора, чийто проблем не е търпял отлагане, но влязъл веднъж в кореспонденцията на фокусниците с тъй наречено служебно положение, проблемът се точи с години , дори десетилетия и накрая, добавя допълнително натоварвания и травми на потърпевшия и най-важното: на изхода на цялата операция стои финансовото облагодетелстване на някой фактор или на свързан с него тъй наречен “бизнесмен”. Обикновено в цялата работа се включва едно досъдебно производство, в което къде с хитрост, къде с настойчивост, къде с други трикове , онзи, който плаща и поръчва музиката, оформя целия сюжет.. точно в тази посока, която му е необходима... Разбира се, ако успее... Ако не успее... има и други номера... но целта ни не е да разкриваме тях, а да анализираме доколко отслабват шансовете на елементите на безнаказаност и злоупотреба със служебното положение, които бяха допуснати просторно и охолно да съществуват в нашата обществена система.

Защото МВР е един от стълбовете на тази система и защото ако някъде в неизкушените и невинни глави на обикновените граждани настойчиво и отдавна се върти въпросът : “Има ли правосъдие в тази държава?”, той не е случаен и води началото си от всекидневния живот .
Защото правосъдие има. Просто поради деформациите и объркването на ценностите, сме допуснали неподходящите хора да дават тон в идеята ,че всичко може да бъде напазарувано без значение – с позволени, с непозволени, с официални или с криминални методи.
Сигурна съм, че въпреки мъглата, в която се случват служебните престъпления, злоупотребата със власт и дистанционното управление на най-важните сфери в обществения живот от луксозните кабинети на довчерашни бандити, сигурна съм, че там - отсреща се вижда краят на тунела. Там е светлината и независимо колко още ще трябва да пътуваме нататък... ще стигнем до този изход.

Нищо, че засега си оставаме държава само на въпросите без нито един конкретен отговор... за спряните средства, за близките мили фамилии, които се възползват не както трябва от проекти, за връзките между големите бандити и онези, които би трябвало да бъдат коректив, за разядения от корупция скелет на държавата и за още хиляди неща, които горещо ни вълнуват, но стане ли дума за тях, всички фактори предпочитат да се разсейват, предпочитат да говорят за непостоянното мартенско време или да затъват в духовити подробности дали да наемат маймуни, когато липсва административен капацитет за свършване на някаква работа...
Та въпреки елегантната разсеяност, чиито свидетели сме години наред, аз съм сигурна, че идва времето на отговорите, на конкретните отговори, а след тях и на промените в системата, на отстраняването на дефектите, на въвеждането на ясни правила и контрола на тяхното следване. Без значение кой какво служебно положение заема и колко чужди пари може да си позволи в желанието си да купи резултат и правосъдие. Защото ако някой и досега може да купува правосъдие, сигурно е, че няма как да си купи истина.
А там, в края на тунела, след изпадалите блокчета от доминото и след всички скандални имена и явления, които още утре ще бъдат забравени, там ... остава другото ... важното... там е онази държава, единствената, която ни вълнува. Онази, в която излизаме от къщи, отиваме на работа, срещаме се всеки ден с различни хора, чакаме лястовичките да свият гнездо под нашата стряха и унесени в случващото се продължаваме кръговрата до първия сняг, до първата любов на децата си, до първите бели коси на образа в огледалото... Това е нашата държава и нашият живот в нея и ние със сигурност заслужаваме да го живеем по правилата, които важат за всички, да го живеем спокойно, разумно и щастливо... когато най-сетне излезем от този тунел.
Даниела Иванова – автор и водещ на обзорното предаване "Позиция" на Радио Варна