Според поговорката, една от най-характерните за власите поведенчески особености е тяхната склонност да се давят не къде да е, а тъкмо на края на Дунава. Уви, подобна склонност очевидно не е чужда и на многобройните представители на българското дясно и десноцентристко политическо пространство.

Вчера, макар и с повече сътресения, отколкото се очакваше, държавата ни най-сетне официално получи последната нужна зелена светлина за своето присъединяване към Европейския съюз. За никого не е тайна, че това се дължи единствено и само на последните две български правителства. Наистина, социалистическата партия също бе една от първите, които артикулираха присъединяването на България към ЕС за един от основните ни приоритети. По правило, обаче, нейните управления неизменно и неимоверно са ни отдалечавали от осъществяването на този приоритет, вместо да ни приближават до него. Ето защо не би било пресилено да се твърди, че ясната европейска перспектива пред страната ни днес е дело на българската десница и, отчасти, на българския център, а така също, че успехите в тази посока винаги са били постигани не с помощта, а въпреки делата на лявото пространство и основната сила там – бившата Комунистическа партия.

След пълноправното ни членство в НАТО, което е факт от около една година, включването ни в структурите на ЕС е вторият от двата основни приоритети, които бяха поставени тъкмо от дясното управление в България. Осъществяването му ще бъде победа и заслуга именно и в най-голяма степен да десницата, чиито основни външнополитически параметри бяха приети и продължени от управляващия в момента център.

Въпреки това именно днес, когато целта е толкова близо, българската десница продължава да изглежда не само раздробена, но и неориентирана, объркана, насочваща повече от необходимото усилия и енегрия към решаването на вътрешни противоречия или неефективни жестове, създаваща впечатлението, че до следващите избори има още две-три години, а не два-три месеца.

Стъписваща липса на координираност прозира не само в отношенията между оформилите се вече центрове на влияние в дясното – ОДС, БНС и (може би) ДСБ, но и вътре в самите тях. Последният смайващ пример бе соловата акция на Едвин Сугарев, поставил ултиматум пред Иван Костов – да се оттегли от политиката, или... Стигна се до там, че да се наложи броени часове след изпълнението на поета-политик, представители на ръководството на СДС да се разграничават от неговата инициатива, да обясняват, че тя не е била съгласувана и че основният политически противник на СДС и неговите коалиционни партньори, все пак, не е Иван Костов, а БСП.

И за най-непредубедения страничен наблюдател това изглежда незряло, глупаво, нелепо и детинско. Зад това събитие прозира тревожното подозрение, че ръководството на СДС не е в състояние да наложи така нужната в навечерието на едни избори координираност в проявите дори и на най-знаковите представители на партията. За нас остава само да гадаем, ако действията на тези хора не е възможно да бъдат координирани, какво остава за структурите по места, за второ- и третостепенните участници в процесите или за установяването на работещо взаимодействие с останалите коалиционни партньори в ОДС.

Прехвърчането на искри между Надежда Михайлова от една страна и Мозер и Софиянски от друга, което бе наблюдавано при последния нефелен опит да се постигне някакво съгласие между представляваните от тях десни и десноцентристки коалиции, също едва ли бе от полза за общата кауза, ако изобщо приемем, че такава съществува. Още по-вредно бе това, че искрите бяха достатъчно добре забелязани от обществото, вместо да останат “в кухнята”, където би трябвало да им е мястото, при условие че изобщо има място за подобни неща между съмишленици – и то непосредствено преди изборите.

Тези събития също трябваше впоследствие да бъдат “обяснявани”, както и екстравагантните шаржове, пуснати в Интернет от друг коалиционен партньор на СДС – Гергьовден, чието омаловажаване създаде сериозни трудности дори и пред един наистина умен човек с блестяща словесност, какъвто безспорно е Филип Димитров. Подобни обяснения, обаче, рядко могат да бъдат достатъчно убедителни, дори и в очите на най-наивните ни съграждани или на най-твърдите привърженици на синята кауза. Както не е възможно да бъде силна и печеливша позицията, в която се оставяш да бъдеш принуден постфактум да “обясняваш” неблагоприятни и нелицеприятни за самия теб събития, вместо самият ти активно да насочваш хода на събитията в нужната за постигането на успех посока.

Факт е, че и хиляда изкуствено скалъпени и неубедителни обяснения не могат да натежат повече на везните, от един единствен ясен и конкретен отговор. Ясните и конкретни отговори, от които обществото ни има нужда, обаче, в момента са сред най-дефицитните явления в българското дясно пространство. Неговите най-видни представители се чувстват все по-изнервени от съвсем оправданите мрачни предчувствия за изхода от изборите и правят капиталната грешка това да им проличава твърде очевидно – включително и пред представителите на средствата за масово осведомяване. Подобно поведение, както практиката неведнъж е доказвала, рядко остава ненаказано.

---

Продължава тук...