Пол Кругман е много разстроен. В рубриката си в Ню Йорк Таймс от понеделник тази седмица той се оплаква, че докато реалните доходи на огромното мнозинство американци основно са стагнирали или спаднали през последните тридесет и пет години, то „доходите на онези от 99% процента нагоре са нараснали с 87%; от 99.9 нагоре са нараснали с 181%; и 99.99% процента нагоре са нараснали с 497%”.

Той описва ситуацията като „възход на олигархията” и заявява, че „това предполага, че нарастването на неравенството може би е толкова свързано със силовите отношения, колкото и с пазарните сили”. Кругман не обяснява какво има предвид със „силови отношения” извън презумцията, че икономическото неравенство само по себе си е причината за тях. „Налице е причинно-следствена връзка, която тръгва от нарастващата разлика между тенденциите в доходите и стига до Джак Абрамоф и проекта Улица К (проект, предвиден да въвлече републикански политици и лобисти”.

Основното нещо тук, което трябва да се разбере за Кругман е, че той е кейнсианец. И според Мизес „същността на кейнсианизма се съдържа в пълния му провал да проумее ролята на спестяването и натрупването на капитал за подобряването на икономическите условия”. Този провал прозира във враждебността на Кругман към икономическото неравенство.

Кругман и останалите врагове на икономическото неравенство възприемат богатството и доходите стриктно като потребителски стоки. За тях един по-богат човек с по-висок доход просто притежава повече стоки и услуги, от които може да се възползва, отколкото средностатистическия човек. Това виждане се отразява в типичното обрисуване на капиталистите като дебелаци, чиито чинии са претрупани с храна, докато борещите се наемни работници гладуват. Предполагаемото решение е да се вземе от излишъка на капиталистите и да се покрие недостига на наемните работници.

Истината, която реалните икономисти от Адам Смит до Мизес са развили, е, че при пазарната икономика богатството на богатите (капиталистите) се инвестира в огромната си част в средства за производство, т.е. във фабрики, машини и оборудване, селско стопанство, мини, магазини и други подобни. Това богатство, този капитал произвежда стоките, които купува средностатистическият човек и тъй като с натрупването му все повече и повече се увеличава производителността на труда, той води до все по-голямо и дори по-усъвършенствано предлагане на стоки, които средностатистическият човек може да купува.

Ето защо например автомобилните компании, разполагайки с многобройни и ефективни автомобилни заводи, произвеждат автомобили в достатъчно количество, за да може почти всяко семейство в САЩ да притежава кола. Тъй като Ексон-Мобил и други петролни компании притежават петролни кладенци, тръбопроводи и рафинерии, те осигуряват бензин и мазут, които средният американец да купува. (И ако богатството на тези компании беше по-голямо и ако използването му за разработване на ресурси не се блокира непрестанно от онези, които ценят девствеността на природата повече от благосъстоянието на хората, щеше да има повече и по-достъпен бензин и мазут на пазара).

Капиталът на корпорациите е и основата за търсенето на работна ръка. Колкото по-богати и по-многобройни са те, толкова по-голямо е търсенето на работна ръка и по-високи ставките на заплащане. Като илюстрация – просто си помислете къде е по-желателно да се работи – в икономика с малко или въобще без никакви корпорации, или само с малки обеднели корпорации, или в икономика с голям брой богати корпорации. Очевидно е чия конкуренция за нечии услуги ще бъде по-изгодна.

И така, при пазарната икономика хората имат двустранна полза от притежавания от други капитал. Капиталът на другите е източник на предлагане на стоките, които те купуват и източник на търсене на труда, който те продават. И колкото е по-голям капиталът, толкова по-голяма е тази двустранна полза за всички. И когато предлагането на произведени стоки е по-голямо, цените са по-ниски. И когато търсенето на работна ръка е по-голямо, заплащането е по-високо. По-ниски цени и по-високо заплащане – ето ефектът от натрупването на капитал.
Основна предпоставка за натрупването на капитал е спестяването. Спестеното от дохода се прибавя към капитала.

Поради най-различни причини доходите, които се спестяват най-интензивно и инвестират, са по-високите, а не по-ниските. Основна причина за това е, че високите доходи често се печелят като висока норма на възвращаемост на капитала и като се спестяват интензивно и инвестират, те са средствата за изграждане на лично състояние. Още повече, че такива високи доходи се печелят в резултат на въвеждане на нови и по-усъвършенствани продукти и по-ефективни производствени методи. Тяхното интензивно спестяване и инвестиране, както и последващо увеличение на вложените капитали, позволява да се увеличи производството на нови и по-усъвършенствани продукти и да се засили прилагането на по-ефективни методи на производство.

Доколкото нашата икономика е все още свободна, всичко това несъмнено се отнася и за високите доходи, от които Кругман се оплаква. Това са доходите на великите новатори на нашето време като Бил Гейтс, Майкъл Дел, Стив Джобс и Сам Уолтън – хората, чиито усилия промениха облика на важни части от икономическата ни система и които не биха могли да направят това, ако не бяха свободни да печелят и впоследствие да спестяват и инвестират извънредно висок финансов ресурс.

Разбира се, не всички високи доходи в нашата икономика са от такова естество. Има също така и високи доходи, спечелени в резултат на държавни субсидии и държавен тормоз над конкурентите. А има също така и високи доходи, спечелени от съдебни адвокати, които завеждат мними групови искове. Тези доходи се печелят предимно директно за сметка на новаторите. И именно поради това би трябвало да е ясно, че се печелят косвено за сметка на всички останали в икономическата система.

Основното тук е, че всеки един от нас има съществен личен интерес от икономическото неравенство, което е резултат от икономическата свобода. То е основата на повишаването на реалното заплащане и стандарта на живота.

Като се има предвид истинската същност на икономическото неравенство в условията на икономическа свобода, възниква въпросът как може да се съвместят едновременното съществуване на по-голямо неравенство и икономическа стагнация, или по-голямо неравенство и явен спад в икономиката?

Част от отговора може да бъде, че увеличаването на степента на икономическото неравенство е само привидно, а не реално. По-ниските данъчни ставки върху дохода на последното поколение може да са довели до отчитане на съществени високи доходи, които преди това са били прикривани чрез най-различни методи за избягване на данъци.

Но нека оставим това и да преминем към по-смислен отговор. Това е отговор, подсказан, колкото и да е чудно, от самия Кругман, когато споменава „силовите отношения” в противовес на „пазарните сили”.

„Силови отношения” – т.е. използването на физическа сила от едно лице или група срещу друго – са налице във всички форми на държавна намеса в икономическата система. Няма закон, регламент, решение, указ или декрет, чието прилагане да не се основава на заплахата да се изпратят въоръжени полицаи да арестуват и вкарат в затвора нарушителите и, ако те се съпротивляват, да ги убият, ако трябва.

Тази сила е подходяща, когато се използва срещу обикновени престъпници, които се отличават с това, че те самите са употребявали преди това подобна сила срещу невинни жертви, извършвайки такива деяния като обири, изнасилвания и убийства. При подобни случаи използването на сила от страна на държавата служи да защитават невинните и да им се дава възможност спокойно да се стремят към щастието си.

За разлика от това държавната намеса в икономическата система е използването на сила не срещу обикновени престъпници, които преди това са инициирали това, а срещу мирни граждани, ангажирани в производството и доброволната размяна, и чието единствено „престъпление” е, че са направили нещо, което държавата е решила, че не харесва. Тази сила служи да възпрепятства хората да правят това, което са преценили, че е в техен интерес и да ги принуди да правят това, което те преценяват, че е срещу техния интерес.

Последното се случва на американците от ерата на „Новия договор” и „Великото общество”. От този момент тежестта на държавната намеса е станала достатъчна, за да спре или почти да спре икономическия прогрес за големи групи американци и да причини реален икономически спад за още повече от тях.

Инфлацията, социалното осигуряване и здравеопазването подкопават стимула да се пести и трупа капитал. Огромните дефицити на държавния бюджет поглъщат големи количества от наличните спестявания и капитал и ги отклоняват от бизнес инвестициите към финансиране на държавното потребление. Неотдавна изфабрикуваният от държавата жилищен бум, изграден върху основата на изкуствено занижени лихви, наложени от Федералния Резерв, се разви по подобен начин и отклони допълнително огромни суми от бизнес инвестициите към покупки на жилища. А преди това дот-ком бумът, създаден също така от Федералния Резерв, наложи илюзията за огромно богатство и капитал, която спомогна да се пропилеят значителни количества от вече реално съществуващия капитал.

Инфлацията също така изигра съществена роля за увеличаване на най-високите доходи в икономическата система. Такъв е случаят дотолкова, доколкото инфлацията (възприемана като нарастване на количеството пари) навлезе в икономическата система под формата на нови заеми, които вдигнаха цените на ценните книжа и следователно на стойността на борсовите опции. Ако се изключи това, скокът на най-високите доходи през периода, за който се оплаква Кругман, би бил много по-малък, ако изобщо го има.

Но това не е всичко. През последните четиридесет години сме свидетели на налагането на екологично законодателство и законодателство, свързано с безопасността на потребителските стоки и многобройни други държавни програми, които водят до увеличаване на себестойността на продукцията. Хората в огромното си мнозинство приемат, че по-високата себестойност просто се дължи на печалбата и не би трябвало да ги засяга. Но факт е, че общата норма на печалбата в икономическата система си остава горе-долу една и съща, с резултат че увеличенията в разходната част се проявяват като увеличения в цените, или като намаления на други разходи, а именно - на заплащането.

Реалното заплащане на средния американец стагнира в голямата си част, тъй като по-високото реално заплащане, което би могъл да получава (отново благодарение на работата на днешните големи бизнесмени и капиталисти), е било използвано за покриване на стойността на регламенти, свързани с екологията и безопасността. Парите, които е можело да се изплатят под формата на по-високи заплати, са били използвани за закупуване на оборудване, материали и компоненти, необходими за спазване на тези регламенти. Появата на по-големи количества стоки, които вероятно щяха да се произведат и да свалят цените или поне да попречат на инфлацията да ги повиши до такава степен, е била възпрепятствана особено от свързаните с екологията регламенти.

Това е отговорът, който икономическата теория дава на Кругман и на рояците от интелектуални дилетанти, чиито писания и лекции по темата за икономическото неравенство тънат в невежество и свършват като никому ненужна информация, независимо от престижните места, където тя се трупа.
Джордж Райзман/ http://atlas-bg.eu