Тази седмица премина в очакване. Впрочем, така преминават и много други седмици от нашия живот. Очаквахме един политик да даде отговор на друг политик. Очаквахме всички наоколо да си побъбрят за промените в политическата система, за това кой с кого ще се коалира занапред, и защо няма да се коалира с другите.

Все съществени и високосъдържателни разговори, които обикновеният гражданин учтиво изслушва десетилетия наред. И изслушвайки ги, търпеливо чака цената на тока да спре да расте като гъба след дъжд, килограм кашкавал да не се възприема като нещо супер-луксозно, което можеш да си позволиш само на сватба или на помен и ако случайно решиш да си купуваш книги, или да отидеш на театър, после да не се налага седмици наред да пренареждаш семейния бюджет, терзаейки се, че в резултат на културната ти разюзданост в него все остават по няколко незапълнени зеещи счетоводни ями.

И докато в държавата, както обикновено вървяха двете сюжетни линии: едната на високо мисловно, идейно и принципно ниво, а другата – тази на обикновените хора от първия етаж и на тяхното битие – реално и изпълнено с въпроси, противоречия и проблеми, от Конфедерацията на труда „Подкрепа” обявиха, че бедните в България вече минават 80%, че страната ни е на последно място в Европа по доходи и че предстои да обеднеем с още 40 на сто. След като чухме това, останахме в очакване съдържанието на екзистенциалните разговори да се промени.Те, обаче, останаха същите.

Разбира се, вярно е, че един народ трябва да гледа много по-високо от шопската салата и да има много по-мащабни и дългосрочни планове от това да може да си позволи сандвич с кашкавал на закуска. Та затова логично преместихме акцента към нещо мащабно: към големите пари. Без значение кой ги получава, как се е докопал до тях и доколко основателно е това. Така че вместо с хранителна тематика се захванахме с големите цифри, за да си кажем как по 10 проекта спряха повече от 88 европейски милиона евро, за да ги осигурят от българска страна. Говорехме как около ЦСКА са източени 5 милиона евро...

Все големи суми, на фона на които е някак неудобно да се споменава, че килограм кашкавал струва смешните петнайсетина лева, нали? И грандиозните суми породиха в главите ни грандиозни мисли? Нима не се обидихте на себе си колко дребни хора с дребни претенции можем да бъдем ние, ако ни вълнува дали ще прескочим един незначителен хляб на ден или на седмица, на фона на крупните числа, които заобикалят елементарното ни и никому ненужно всекидневие? Лично аз слушах как хората се двоумят по въпроса: „Дали след като спираме злоупотребите с европейски пари, ще спрем злоупотребите с български средства, какво се случва с имотите на Министерство на отбраната и какво изобщо се случва с разни по странен начин заменени имоти?”.... Слушах и си мислех, че колкото и да се говори, колкото и да се пита, истината е една: ако някъде има воля да не се допускат злоупотреби, те просто не се допускат, или ако има прецедент, той бива проследен, контролиран и наказан. В този аспект нещата са изключително прости.

Но впечатляващите високопарни разговори провокираха и към други мисли: изминалите много години на обществено развитие са заложили в нас невероятни страшни комплекси. Комплексът да покажем колко сме повече от другите, колко по-мащабно мислим, колко повече можем и колко повече имаме. За справка направете разходка в „Слънчев бряг”или на „Златни пясъци”. Направете разходка някъде, където бетонни чудовища очакват своя пореден туристически сезон. Някъде, където впечатляващи огромни луксозни вили са изтъпанени под слънцето като големи въпросителни за финансовите, времеви и естетически критерии на нашето време. И докато се разхождате, ако някъде там наоколо вият дълбачки, работници блъскат с чукове и разнасят кофи с пясък и торби цимент, вероятно ще си припомните, че сега е юни, а от май месец до есента като че ли не трябваше да се строи... Но нали знаете... и по тази тема сме в очакване.

Очакваме наредбите да се спазват. Очакваме светът, в който живеем да стане малко по-чист, пясъкът от строежите да не проскърцва между зъбите ни всеки път, когато се опитваме да отморим и да се поразвлечем край брега. Очакваме, когато излезем с лъснати обувки, поне в първите петнайсет минути от пребиваването ни навън те да останат такива. Очакваме в ушите ни да не кънти шумът от ъглошлайф или канго, а някоя приятна мелодия, която да ни припомня, че животът си струва да бъде живян.

Изобщо типично по нашенски очакваме бялата лястовица. И всички се озарихме, щом чухме, че тия дни самата тя се появила. Излюпила се в гнездо под прозорците на училище „Ангел Каралийчев” в Стражица.

Според поверието такова чудо се случва веднъж на сто години. И който види бялата лястовица ще получи в живота си щастие и късмет. Сигурно е прекрасно, че чудото станало точно под прозорците на едно българско училище! Сигурно можем да го тълкуваме по най-добрия начин: че децата ни на старта на своя съзнателен живот най-сетне ще започнат да решават, че си струва той да бъде живян тук – на едно красиво и може би не толкова злополучно място. Въпреки прахоляка, въпреки шума, въпреки неспазването на наредбите! Въпреки грандиозните комплексарски сгради и въпреки огромните комплексарски суми! Въпреки нередностите, въпреки разминаването в темите на всекидневието и на онези, които уж са призвани да ни го организират по по-добрия начин...

Има само един проблем. Тук – по тези географски и национални ширини винаги сме били в очакване на бялата лястовица. И сега, когато тя изненадващо се появи, ще знаем ли какво да правим с възнаграденото си търпение? Или отново ще махнем скептично с ръка, ще обърнем гръб и ще потърсим с поглед другия край на хоризонта... За пореден път в очакване на бялата лястовица?

Даниела Иванова
водещ на предаването “Позиция”
Радио Варна