Винаги съм си мечтал да доживея управлението на парламентарно мнозинство, което ще внесе необходимите промени в Избирателния закон (когато такива наистина са необходими) в началото на своя мандат, а не непосредствено в неговия край. И винаги съм бил сигурен, че вероятността тази моя наивна мечта да се сбъдне е по-малка и от вероятността още утре да се възцари братска любов между палестинци и евреи.

Неизменно като гравитацията в последните месеци и дни на всеки мандат започва тучно и дивно умуване по въпроса, как да бъде прекроен Избирателният закон, как да бъдат формулирани тези и тези текстове и по какъв начин – другите. Ще рече човек, че сме огромна страна с необичайно динамично население, че сме държава, в която даденостите се преобразяват не с дни, а с часове, а на метаморфозите би завидял дори авторът на “Метаморфози”, старият заточеник Овидий – и затова през четирите години на всеки мандат, ако приемем, че той е бил пълен – обстоятелствата коренно са се променили и затова са нужни сериозни промени в законовото регламентиране на простичките изборни механизми.

И децата знаят, че не е така. Даже те вероятно се досещат, защо, въпреки всичко, промени се правят редовно и винаги – в самия край на мандата.

Че има нужда от промени – това едва ли някой би се наел да отрича. Но съвсем не е невъзможно такива да бъдат предложени, обсъдени и приети ако не веднъж и завинаги, което би било немислимо, то поне за по-дълъг период от време. По този начин така наречената ни политическа класа би доказала, че конюнктурните лавирания не са се окончателно превърнали в нейна втора, ако не и първа природа. А гражданите биха изгубили още един повод да подозират, че някой непрекъснато умува как да ги преметне и изработи, та макар и използвайки “кадифена ръкавица”.

Както става все по-очевидно, въпросът с какви бюлетини ще гласуваме, отново се превръща в един от основните поводи да спор. И това се случва вече не в края на 20-ти век, а в началото на 21-ви. Основното противопоставяне на тези, предложения и гледни точки, за пореден път, между другото, се оказва ситуирано по линията “цветни” или “интегрални” бюлетини. Главните аргументи също не са се променили, а тези, които ги защитават все така се държат едва ли не като някакви много мъдри преподаватели, които обсъждат, дали ученикът им е пълен идиот или само полуидиот. В ролята на ученика, уви, се оказваме все самите ние – българските граждани и гласоподаватели.

Да твърдиш, че българските граждани и гласоподаватели ще се заплетат като Лаокоон и синовете му, ако бюлетините не са непременно шарени и ако няма отделна бюлетина за всяка партия или коалиция, това е все едно в прав текст да наречеш народа си прост, безпросветен и видиотен до нездравословно високи равнища. Да разчиташ съвсем сериозно и главно на първосигналните реакции, предизвикани от една или друга боичка – и упорито да браниш тази си позиция, това вече напомня на похватите, използвани от Павлов, който поне имаше почтеността да ги изпробва върху кучета, а не върху представители на “Хомо сапиенс”.

“Хората ще се объркат” – убеждават ни застъпниците на “колоритната школа” в бюлетинопроизводството. “Помните ли, че вече е било изпробвано и се получиха много грешки” – продължават назидателно те, при това с такава неумолима и последователна упоритост, че човек би се запитал, дали пък в България не се е появило, без да се усетим, някакво могъщо лоби на производителите на печатарски бои, което да е успяло да “тури в джоба си” огромна част от родните политици...

Е, как ще се объркат хората, ако действително си направят труда да внимават дори само малко повече от обичайното, когато влязат в “тъмната стаичка”? Буквичките ли не знаят, че да се объркат... Или пък цифрите, с които политическите субекти със сигурност ще бъдат допълнително обозначавани в евентуалните “интегрални” бюлетини? А цифрите всеки ги познава, дори и само понеже старателно брои, когато му връщат ресто в магазина.

Срамно е и е обидно, дори само затова, че в почти целия напреднал и цивилизован свят цветните бюлетини от години вече са по-рядко срещани и от животните в “Червената книга”. Що се отнася до онези, които твърдят, че в България има огромни маси неграмотен и тъп народ, който ще се обърка от едни “интегрални” бюлетини, то аз първо бих казал, че не вярвам в едно такова твърдение. А сетне бих попитал, дори и да приемем това твърдение за вярно, то КАКВО НАПРАВИХТЕ ВИЕ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ГОДИНИ, за да бъде пресечена една такава тревожна тенденция? Очевидно нищо! Очевидно предпочитате да се съобразявате с неграмотността, доколкото я има, а по този начин да размахвате бялото знаме пред нея, да я толерирате и да се възползвате от нейните последици. Но не и да се изправите срещу нея и да я изкорените... Много жалко, но съвсем не и изненадващо.

Отново ще повторя. Живеем в началото на 21-ви век. Живеем във времена, когато би трябвало съвсем сериозно да обмисляме как по-бързо да въведем електронното гласуване и гласуването чрез мобилни телефони, което отдавна не е новост в много от държавите, към чието равнище твърдим, че се стремим. В тази посока би трябвало да бъдат насочени дебатите, а не към смехотворния въпрос, шарени ли да бъдат едни хартиени листчета, или черно-бели, за всяка партия отделен чешит листче ли трябва да се отпечатва или пък може да се мине с едно по-голямо листче за всички партии...

Да, ама не! Спорим тъкмо по този смехотворен въпрос, а най-тъжното е, че – убеден съм – след има няма четири години (най-вероятно) отново ще спорим за същото.

Жоро Георгиев
в-к “Черноморие”, 7 март 2005г.