Сигурно в края на кариерата си Путин би могъл да организира спектакъл на свой дипломатически триумф на много места по света. На разположение са му цяла Средна Азия, Северна Корея, Сирия и много други страни със специфични системи на управление. Но той избра България. Друго нещо си е европейската сцена. Така той не само удовлетвори политическото си самолюбие, но постигна значими външнополитически успехи, които дават големи стратегически възможности на Руската федерация.

Огъването на България пред Кремъл е преди всичко индикатор за възможността да се контролира поведението на една страна, членка на Европейския съюз и НАТО.

Стана очевидно, че тези две организации не са в състояние да гарантират напълно националния суверенитет на своите членки. Стана очевиден и пътят за торпилирането му чрез корумпираните политически и икономически елити. В този аспект всички деформации в едно общесто са инструмент за налагане на влияние.

Невъзможността на Москва да прокарва открито своите имперски интереси я принуждава да променя формата на своя експанзионизъм. Днес той не изглежда толкова помпозен и внушителен като деветомайски парад на Червения площад, но не е по-малко опасен. Логично е да се търси приложение на новата руска политика първо на Балканите, където вземането на кардинални решения е възможно да става без обществен дебат, на тъмно или по-скоро на зазоряване.

Има много истина в думите на Путиновия наследник Дмитрий Медведев, че постигнатите договорености са така всеобемни, че не могат да бъдат изцяло осъзнати в момента. А когато ги осъзнаем, за нас ще бъде вече късно. Е, някои ще имат Голям шлем във витрината си, а за повечето от нас ще стане ясно какво означава да се върнеш в мача в ролята на футболната топка. Апропо: ако Герхард Шрьодер стана шеф на Северния поток, няма ли у нас подходящ човек да оглави Южния поток? Все си мисля, че има.

Друго огромно отстъпление на България пред Путин е отказът на официалните ни лица да водят диалог на базата на определени ценностни позиции. Причината е проста - самите ние, като общество и власт, не само нямаме изградена ценностна система, но нямаме дори лицемерния стремеж да скриваме този факт. Тук не става въпрос за това, че някой е очаквал Георги Първанов да повдигне пред своя гост проблема за спазването на човешките права в Русия. Можеше обаче поне да се изрази определена степен на солидарност с Великобритания, като се декларира несъгласие със затварянето на офисите на Британския съвет в Петербург и Екатерининбург. Но не. Ние сме прагматици и се стремим неистово да се върнем в мача.

Яркият контраст, по който партнираме с Москва в сравнение с другите членки на ЕС, ще налага определен шаблон за страната ни като “троянския кон” на руснаците. И огромният риск за нас е, че веднъж възприели този наш имидж, самите европейци биха могли да ни изтъргуват с Кремъл. Ние се превръщаме в разменна монета, чиято европейска стойност намалява с увеличаването на зависимостта ни от руските инвестиции. Хипнотизираната Сърбия чрез Косово и енергийният “център” България се превръщат в регион, който започва трайно да се изолира от общоевропейските процеси.

Лайтмотивът на западните медии по повод посещението на Путин у нас бе, че то е нанесло удар върху опитите на ЕС да изгради реална система за енергийна сигурност. А подтекстът бе повече от ясен - за пореден път България се хвърля в обятията на Русия. В бъдеще Брюксел ще е принуден да гради енергийните си стратегии, като не само изключва страната ни, но и като й се противопоставя в определена степен. Така наречените енергийни “центрове” се смятат за вредни и дискредитиращи идеята за европейска солидарност.

Целите, които преследва Москва, са напълно очевидни. Стремежът е не да се увеличава експортът на газ, а да се разширят възможностите за използване на природните ресурси за целите на политиката. Русия няма възможност да запълни съществуващите днес и бъдещите газопроводи, които планира да строи. През 2007 г. има спад на добива на газ с 2-3%, при непрекъснато нарастване на вътрешното потребление. Така различните трасета придобиват алтернативен характер - газ ще тече през някои от тях за сметка на други. В резултат от това, ако Полша и прибалтийските държави продължават да дразнят Кремъл, минаващите през територията им газопроводи могат да се превърнат в ненужно закопани в земята тръби. Износът ще се пренасочи през т.нар. “Северен поток”. Ако Украйна дръзне да стане член на НАТО, за нея кранчето също ще бъде спряно, а “Южен поток” ще заработи на пълни обороти. Интересно е, че времевите рамки, в които Киев може да се присъедини към алианса, и строежът на трасето през България съвпадат.

Всичко това е пределно известно на българското правителство, но то разчита, че ние ще бъдем вечните любимци на Кремъл, и се концентрира върху намаляването на дела на руското участие в проекта с цял 1 процент. Триумфът му в това начинание беше пълен. Но дори да приемем, че въпросното съотношение ще се запази във времето (за разлика от случая с “Бургас - Александруполис”), то се обезсмисля от реалните позиции на двете страни. Единият “равноправен” собственик може да си позволи по всяко време да изгуби интерес към функционирането на газопровода, другият ще трябва неистово да оправдава съществуването на скъпо изградената инфраструктура. С други думи, докато Русия може да си позволи да притежава 50% от неработещо трасе, ние не можем. И уговорените глоби за незапълване на тръбата приличат на екологичните санкции на “Кремиковци” - комбинатът ги плаща и замърсява околната среда с чиста съвест.

Но дори да приемем, че Москва е извършила реални отстъпки, в дългосрочен план те играят в нейна полза. Защото ограниченията, наложени на “Южен поток”, в пълна степен ще рамкират условията за строежа на всеки нов газопровод през територията ни. И ако Русия е в състояние да жертва икономическите си интереси за сметка на политическите, то Брюксел, а и всяка нормална компания не може да си позволи подобен лукс. Затова ако се стигне до строителството на конкурентния газопровод “Набуко”, той едва ли би минал през България.

Разбира се, тази трагична визита не мина и без комичен момент. Целият “драматизъм” на преговорите, ранносутрешното заседание на правителството имаха за цел да бъдат по-лесно възприети отдавна договорени резултати. При това не от обществото, а от нашите западни партньори. На тях не им се остави никакво време за реакция. Те за заспали на 17 януари с убеждението, че София отхвърля проекта, а на другия ден, като са се събудили, ние вече сме имали взето правителствено решение за неговото реализиране.

Създаването на силна Европа е нещо, което хвърля в ужас днешния Путинов режим. Това не само би го изолирало външнополитически, но би представлявало опасен пример за руския народ. Москва днес е мобилизирала огромен потенциал, за да се избегне тази опасност. И за жалост на наша територия планът й успя. Това е нещото, което олицетворява триумфа на Путин. Чрез България той дестабилизира Европа. Ние се оказахме слабото звено. За подобен мач беше по-добре изобщо да не излизаме на терена.
Георги ГЕОРГИЕВ/www.glasove.info