Ако попитате редовите костовисти за мнението им относно огромното мнозинство българи, които НЕ харесват Иван Костов, най-вероятно ще чуете досадна тирада за
най-добрия, най-неразбрания и най-охулвания български политик.

За самия Иван Костов обаче това са абсолютно недостатъчни аргументи. Той е отвъд елементарното харесване или простото отхвърляне. При него няма стандартни решения, очевидни факти или достоверна история.

Има единствено и само собствената му непоклатима версия.

Според тази версия е абсолютно НЕвъзмножно нормален човек, просто така, да НЕ харесва Иван Йорданов Костов - или си враг, или си платен слуга на врага, или си глупак, заблуден от медийните слуги на врага.

Общо-взето, по въпроса нема лабаво. В просто устроената Вселена на Иван Йорданов Костов всичко си е на мястото и всичко се върти около един централен образ на големия враг. И така годините си минават, а този така наречен интелигентен политик така и не си задава въпроса защо огромното мнозинство българи не може да го трае.

За съжаление, с това трагедията не се изчерпва. Костов не само че не си задава въпроси - очевидно е, че той вече няма никаква вътрешна потребност да проверява поне от време на време собствената си правота.

Големият проблем обаче не е Иван Костов, нито неговите мании.

Забелязва се как матрицата “Костов”, все повече и повече обсебва Мартин Димитров.
На практика вече под заплаха от тотална Гаргамелизация е цялото класическо дясно политическо пространство. Синьото смърфче Мартин Димитров вече говори по-злобно даже от дъртия магьосник. В думите му няма и грам съмнение относно собствената правота.

Онези, НЕсъгласните, задължително са НЕсъгласни защото са врагове, платени слуги на врага, или пък са глупаци, под влияние на медийните слуги на врага.

Най-смешна обаче е патологичната страст, с която Мартин Димитров се опитва да внушава, че - видите ли - някой някъде… умирал от страх, заради т. нар. обединение с Костов.

Първо, това няма нищо общо с истината!

Второ, търсенето на страха като аргумент, само по себе си е доказателство за безсилие.
Все си мисля, че в една демократична държава политикът би трябвало да внушава доверие, компетентност, ако щете даже респект, но НЕ и страх. Особено пък ако въобще НЕ е страшен.

Защото в живота онези, които играят роля на страшни, но всъщност не са – обикновено си изкарват хляба в цирка, а не в политиката.

Жалко! Мартин Димитров беше буквално първият лидер на СДС, който в момента на избирането му не беше натоварен с отговорности за минали беди. Пред него имаше два пътя!

Единият е избраният от него път на Костов – не си задаваш въпроси, не търсиш отговори и очакваш все някога неопитният (от твоя гледна точка) български избирател да порасте до висините на личния ти Олимп (приликата с олигархичния кръг “Олимп” не е търсена нарочно).

Другият път е много по труден - опитваш се да проумееш защо препатилият български избирател те е захвърлил в пропастта. Питаш, слушаш, проверяваш, работиш, много работиш, понякога грешиш, понякога успяваш, но през цялото време те крепи надеждата, че в момента, в който бъде открита истината, ще започне новото възраждане на българската десница.
Антон Луков
*Заглавието е на турски и в червено! За да бъде идентифициран по-лесно врагът!