Когато преди години сме си припявали “Времето е наше”, със сигурност сме си вярвали, че е точно така. Днес, обаче, сме изправени (за пореден път, между другото) пред осъзнаването на простичката истина, че някой междувременно се е изхитрил и ни е откраднал времето. При това този някой си го е присвоил не за да свърши нещо полезно и да го запълни по разумен начин, а за да го протака в своя собствена изгода. За да пречи. За да отлага. За да обезсмисля. За да заздравява своите позиции, чието отстояване ни е носило само негативи.

Удоволетворението от това, че членството ни в НАТО е вече практически факт, като остава само формалното полагане на още няколко подписа върху лист хартия, за да стане този факт и юридически, е съвсем естествено. Стремежът на България да се включи в структурите на тази организация бе проява на един напълно осъзнат избор, който никога не е имал някаква (поне що годе разумна) алтернатива. Нещо повече, членството в НАТО, според личното ми мнение, засега е по-важно за страната ни, отколкото присъединяването към Европейския съюз. Най-малкото защото е напълно ясно, какво представлява НАТО, докато бюрократичните структури на нова обединена Европа все още като че ли не са изпълнени с реално съдържание. Това е очевидно дори и за страните, основали тази организация, както и за тези, които отдавна членуват в нея.

Предстоящото след броени дни официално приемане на България в Организацията на северноатлантическия отбранителен договор наред с удоволетворението, за което стана дума, предизвиква и необходимостта да размислим за пътя, по който стигнахме до тук.

Днес става очевидно, че за постигането на този успех бяха необходими само около мандат и половина, през които да бъде водена нормална и смислена външна политика, без да се допускат безумни и фрапиращи ексцесии във вътрешната. Това са пълният мандат на правителството на Обединените демократични сили, които бяха групирани около СДС, и тази част от мандата на правителството на НДСВ, която вече е изминала.

Казано по-ясно, става дума за около седем години. Около седем години се оказаха напълно достатъчни, за да бъде днес България пред прага на осъществяването на един от основните си външнополитически приоритети и с ясни перспективи за това, кога ще стане реалност постигането и на втория.

Няма смисъл да броим на пръсти, за да установим, че от 1989-та до днес са изминали много повече от седем години. Няма смисъл да търсим разнообразни доказателства и за друг един очеваден факт – че ако провеждането на разумна и смислена политика бе започнало непосредствено след промените, ние отдавна вече щяхме да сме част от НАТО, а не тепърва да се вълнуваме от предстоящото ни включване в пакта. Вероятно щяхме, също така, да сме част от “първата вълна” в разширяването на Европейския съюз. Щяхме... Но някой ни открадна времето, за което в началото имахме илюзиите, че ще бъде наше.

Всеки знае чия е отговорността за откраднатото и пропиляно време извън последните мандат и половина, извън тези последни около седем години, през които България доказа, че е всъщност напълно в състояние да си поставя ясни и значими цели, да ги преследва по адекватен начин и да ги постига.

Това е партията, чиито лидер днес се блъска самодоволно в гърдите и се хвали, че без фундаменталната еволюция на нейната позиция относно НАТО, нищо е нямало да се получи, а привържениците на атлантическата идея трябвало да му бъдат благодарни. Това е партията, чиято върхушка отдавна бе наясно, че изминаването на пътя е не само необходимо, а и неизбежно в историческа перспектива, но която стори всичко по силите си, за да постави всевъзможни препятствия по този път. Това е партията, която с нагло и престъпно безочие открадна времето от `89-та до `97-ма и го използва, за да се окопае, за да подсигури нелегитимните си ресурси на влияние и финансови потоци. Това е партията, която никога в своята дълга и недостойна история не е давала и пукната стотинка за същинските интереси на държавата и нейните граждани, но винаги и на всяка цена е защитавала със зъби и нокти тези на собствения си сенчест и явен “елит”.

Никак не е случайно, че и до ден днешен свързваме едно от правителствата, просъществували благодарение на тази партия, именно с думичката “безвремие”. Безвремието, безотговорността, безхаберието, безскрупулността, безочието и безидейността винаги са били различните лица, не твърде успешно прикриващи се зад разнообразните маски, които си е поставяла тази партия.

Никой няма да ни върне откраднатото време. Това е лошата новина.
Добрата е тази, че - въпреки крадците - успяхме да оползотворим времето, което ТЕ не съумяха да си присвоят.

И тъй като времекрадците напоследък, повярвали отново в себе си, стягат редици за нов управленски авантюризъм, може би му е дошло времето, за да ги попитаме:

КАКВО ИСКАТЕ ДА ОТЛОЖИТЕ, ЗАБАВИТЕ И ОБЕЗСМИСЛИТЕ ТОЗИ ПЪТ?

Жоро Георгиев