Удоволетворението от присъединяването на България към структурите на НАТО бе напълно разбираемо и закономерно. Успехът на страната ни в постигането на тази задача наистина може да бъде характеризиран с клишето “исторически”, защото става дума от една страна за самоопределянето ни като част от свободния свят, а от друга и за припознаването ни като такива от страна на самия свободен свят. За държава, която близо половин столетие е била принудително откъсната от западната цивилизация, а след това е тръгнала по пътя на един продължителен и често мъчителен преход, това съвсем не е малко.

Уви, веднага след заглъхването на празничните речи и тостове по повод членството ни в НАТО, започна една безкрайна серия от плесници и унижения, които се наложи да изтърпим и които се стовариха върху ни най-вече по наша собствена вина.

Командващият българските военновъздушни сили – генерал Димитър Георгиев получи отказ за достъп до секретна информация на пакта. Във военното командване на НАТО, което се намира в белгийското градче Монс, отказаха да приемат генерал Павломир Кънчев за наш военен представител. Преди броени дни отказ за достъп до секретна информация получи и първият ни посланик в Организацията на северноатлантическия отбранителен договор, господин Емил Вълев. Тези дни материал в небезизвестното издание International Herald Tribune ни посочи като една от държавите, които създават най-сериозни проблеми на НАТО в процеса на неговото разширяване и в дейността на пакта като цяло. Тук ще напомня, че този вестник е съвместно начинание на New York Times и Washington Post, тоест става въпрос за едно наистина сериозно и престижно издание, в което трудно биха попаднали коментари и материали, чието съдържание да можем да си позволим да неглижираме.

За никого не е тайна, че в годините на червения авторитаризъм България бе изцяло в мрежите на съветските служби, както в областта на разузнаването, така и във военната област. Нашите собствени служби бяха пряко подчинени на “Големите братя” от Москва, изпълняваха техните заповеди и задачи, обслужваха техните интереси. Тогава другояче не можеше и да бъде. Но от края на това “тогава”, поне номинално, вече са изминали цели 15 години, а ситуацията, както става все по-очевидно, не се е изменила достатъчно, за да може страната ни да внушава доверие в очите на своите нови партньори и съюзници.

Според тези партньори и съюзници влиянието на някогашните съветски (а днес руски) служби в България все още е нездравословно голямо. Дори и да приемем, че в случая имаме пример преувеличаване на евентуалните рискове от страна на западните ни приятели (макар че едва ли е така), това не променя картината като цяло. Защото е важно не само това, дали заслужаваш доверие, а и дали си в състояние да го спечелиш. Ние, струва ми се, не правим достатъчно в тази посока, а унизителните случаи с нашите представители в Брюксел и Монс са достатъчно нагледен пример, който да потвърди това предположение.

Убеден съм, че тези разсъждения ще предизвикат гнева на определени среди. В други случаи, други (но подобни) разсъждения неизменно са го постигали. Отново ще се захванат да ни повтнарят, че макар и съветски възпитаници и слуги, представителите на някогашните ни служби са великолепни професионалисти, истински патриоти, които милеят единствено и само за своята Родина. Ще захленчат, че не е хубаво да се провежда “лов на вещици”, в чиито жертви да се превърнат люде, отдали целия си живот на България. Че техният опит е извънредно ценен и би било грехота, ако не се използва пълноценно и в бъдеще.

Всичко това сме го чували не един или два пъти. Всъщност, чували сме го толкова често, че вече можем да го повторим дори и ако ни вдигнат внезапно от сън. Тези словесни еквилибристики, обаче, с нищо не променят реалностите, нито пък намаляват крещящата необходимост най-сетне нещо да бъде сторено по проблема, ако не искаме да ни излезе името на московска пета колона в НАТО, каквито тези вече тревожно започват да се прокрадват.

Дали това, което трябва да бъде направено, ще бъде наречено здравословно прочистване или “лов на вещици” изобщо не е важно. Важното е, че не можем да си позволим повече бездействие.

Не можем да си позволим да изпращаме като наши представители в НАТО непроверени хора, преминали през месомелачката на съветската школа. На такива хора, всъщност, не можем да си позволим да предлагаме влиятелни и значими позиции не само в Брюксел или Монс, но и в София. Време е те да минат на заден план и да насочат интересите си към пенсионните фондове и внуците си. Загубата на “безценния” им опит е нещо, което България може да преглътне в много по-голяма степен, отколкото това да внушава недоверие в очите на своите стратегически съюзници.

Дошъл е ред на предна линия да бъдат поставени млади хора с чисто минало, преминали необходимите обучения в необходимите места, натрупването на чиито познания върху структурите на НАТО да не датира от времената, когато НАТО бе сочен като наш основен противник. Всичко друго само би накърнило нашия статут в рамките на пакта и би ни доближило до ситуация, в която да се видим ако не изключени (все пак НАТО е демократична и цивилизована организация), то поне капсулирани в мехур от мълчание и недоверие, а следователно и непълноценни като партньор в този пакт.

Че “старата гвардия” с московска закваска ще вдигне шум до небесата, в това не може да има съмнение. Че самата Москва може за пореден път да си позволи проява на лош вкус и да направи опит да ни се намръщи, това също е много вероятно. Всичко това, обаче, за нас не би трябвало да има повече значение, отколкото, да речем, последните успехи на идеологията Чухче в Северна Корея. Нашите приоритети, поне на книга, са отдавна и твърдо установени, необходимо е и с действията си да покажем, че сме решени да ги следваме.

Всичко друго би означавало ушите ни да продължават да пищят от нови и нови плесници, които ще поставят в неловко положение както самите нас, така и нашите съюзници, които и без друго си имат достатъчно сериозни проблеми, за да се налага да отделят време и внимание и на това, че България не е в състояние своевременно да се отърве от съветските отроци и с тъпа упоритост продължава да се опитва да ги пробутва там, където изобщо не им е мястото.

Ако пък тези хора са наистина такива големи патриоти, каквито тръбят че са, редно беше досега да са осъзнали колко много пречат, колко са нелепи сами по себе си и отдавна доброволно и сами да са се оттеглили от сцената. Ако чакаме такова нещо от тях, обаче, има да чакаме много дълго. Толкова дълго, колкото никой не би бил склонен да чака самите нас.

Жоро Георгиев