Продължение…

---

По-важният въпрос за електората на БСП е какво правим въобще в Ирак. Ако партията има ясен отговор и твърдо подкрепя участието ни в мисията, то ясно трябва да го декларира и да не търси политикански дивиденти. Искаме или не, при участие във война се дават жертви. БСП, а и СДС, ако твърдо подкрепят мисията ни, трябва ясно да заявят, че стоят твърдо зад нашите военни и приемат риска като неизбежен. Ето това са политически искания и позици, които звучат далеч по-адекватно. Те не са толкова ефектни, но са конструктивни. Така опозицията не само ще знае какво не иска, но и какво иска. Т.е. ще дава предложения. Така ще отправя сигнали към по-интелигентния електорат, а той става все по-голям. Липсата на идея какво точно да се предложи на електората е единият от кардиналните проблеми. Другият е кой да го предложи. СДС и БСП страшно много страдат от кадрови дефицит Никак, ама никак не е уместно, един от най-карикатурните министри в най-новата ни история - Емануил Йорданов, да дава акъл за борбата с престъпността. Мими може да е най-големият спец, ама народът му е лепнал прякор Мистър Бийн и му се смее. Не може Николай Младенов да коментира участието на военния ни контингент. Николай Младенов прилича на мъж, който никога не е ходил в казарма. Рупори на червената опозиционност са изхабените Румен Овчаров и Румен Петков. Станишев все още търси образа си. Като цяло българската опозиция няма как да повиши доверието в себе си, ако не предложи нови, по-харесвани лица. Безспорен проблем на България е лошото управление. Но още по-голям е липсата на опозиция, която да бъде възприемана като алтернатива. В момента в политическото пространство тече преструктуриране, местните избори дадоха тласък на политически сили, които дори и вън от парламента, придобиха национално значение (партията на Софиянски). Все по-големи парчета от НДСВ ще се припознават като опозиционни Пъзелът тепърва ще се роди до 2005 г. (следващите редовни парламентарни избори). Но от това, което чуваме досега, пак няма алтернатива. Т.нар. прегрупиране тече в някакво имагинерно политическо пространство, в което има политици, но няма избиратели А може да е иначе. Може, например, БСП, ако иска да управлява, не просто да търси задължителния втори (или трети) на принципа “с кого не можем да се коалираме”, а да състави управленска програма - ясна, точна, по дати (досега нито една предизборна програма в България не е била дефинирана в срокове, само царят посочи време за изход от кризата - 800 дни). Може да търси коалиции на програмна основа, основавайки се на съвместимост между експертните екипи. Може и СДС, вместо да избира партньори според тежестта на миналото им, да се огледа в реално време. И да продължи да застъпва европейския проект на България, което преди време я направи харесваната от младите хора партия. При задаващите се скептични настроения, на България все повече ще са й нужни проевропейски партии Може и т.нар. Ново време, вместо да се настанява в измислената дясна нища (при тотално беден и ляв електорат), да каже всъщност за какво се бори. Няма нищо лошо, ако това стане формация на юпита, само че нашенски, чисто български. Но има и друго условие. Всичко това да е последователно и честно. Не може Дилов-син, колкото и симпатичен да е, да се прегръща с тези, срещу които е фъфлил предизборно Всичко това е път към идентичност - такава каквато ще даде физиономии на партиите. Те ще бъдат припознавани като автори на идеи. Сега всичко живо от т.нар. опозиционен елит търчи и вика за оставки. И....толкоз. Ако бяха прави, народът нямаше да ги мрази и тях. В такава инфантилна опозиционност и най-калпавото управление е обречено да управлява доживот. Ако всички управляват, народът е в опозиция, твърдят политолозите. Днес в България не всички управляват, но народът пак е в опозиция.
ДИЯН БОЖИДАРОВ
в-к “Позвънете”, 27 януари 2004г.