Зло — добро, добро и зло
от едно са потекло —
между тях и ний летим.
Хайде, в смраден лъх и пъклен дим!**

Идеята, че премиерът Станишев е в състояние не само да извърши значима промяна в своето правителство, но и да инициира качествена еволюция в политиката, провеждана от него и неговия кабинет, е точно толкова обречена, колкото и отдавна дискредитираното убеждение, че Земята е плоска.

Още от първия си ден като ръководител на изпълнителната власт в България, младежът Станишев даде ясни сигнали, че просто няма какво да предложи на страната. Личната амбиция не бива да бъде обърквана с управленски качества, инатът не винаги е еднозначен с мотивираната решителност, а наивността би могла да бъде положително качество в много ситуации, но не и в ситуацията, в която си застанал начело на правителство. Тук, колкото и да не обичам тези неща, трябва да добавим и обременеността, произтичаща от средата на израстване и семейните традиции. Които, уви, са дълбоко комунистически, тоест - негодни.

В хода на целия си досегашен пепеляв мандат Сергей Станишев стриктно и безпомощно следваше хода на събитията, вместо пълноценно да го направлява, а това неизбежно доведе, освен до вече споменатата пепелявост на неговото управление, и до една безрадостна поредица от скандали и комични “излагации”, на които той реагираше “на парче”, тъй като просто нямаше потенциала (или волята) чисто и просто да ги неутрализира в зародиш.

Коалицията, съставила правителството, което младият Станишев оглави, бе съчинена от съвсем друг човек. Властовите центрове в партията, която доминираше - и продължава да доминира - кабинета, начело на който стои младият Станишев, включват мнозина повече или по-малко известни лица, но не и самия млад Станишев.

Младият Станишев има толкова възможности за контрол върху реалните и генериращи влияние финансови потоци, които циркулират в неговата партия и сателитните й структури, колкото има влияние упоеният пациент върху масата над действията на хирурзите, които човъркат в него.

Във “Веселите уиндзорки” Бил Шекспир – или който там е писал добре известните текстове, ако това не е бил самият Шекспир – изразява своето дълбоко… и още по-дълбоко погрешно убеждение, че картофът е афродизиак.

В наши дни Станишев прави почти същото. Опитва се да ни убеди, а може би и да се самоубеди, че промените, продукт на мъчителни пазарлъци и сметки, в сравнение с които висшата математика изглежда като семпличкото 2+2=4, ще изправят увисналото, ще съживят вече опятото и ще дадат съдържание на отдавна обезсмисленото.

Станишев, разбира се, не може да докаже няколкото възлови твърдения, които биха му дали моралното право да продължи мандата си.

- Станишев вече не е в състояние да убеди никого, дори и самия себе си, че има достатъчно висок авторитет в собствената си партия, както и необходимата доза партийна подкрепа за своите действия, решения и гледни точки. Какво остава за обществената подкрепа да продължи да управлява…

- Станишев от известно време не е в състояние да убеди никого, включително масата от своите съпартийци, че коалицията, която крепи неговото управление, е обусловена от нещо друго (като изключим инициатива на Гоце) освен от първичния нагон на участниците в нея да охраняват придобитото, а - ако е възможно - да го и мултиплицират донякъде, в рамките на приемливото за останалите партньори.

- Станишев до този момент не е представил някаква дори и полустойностна стратегия за развитието на страната, като изключим стратегията за ежегодно натрупване на сериозен бюджетен излишък (следващият май се очертава от мащабите на предишния), който ударно да бъде разпределян в един момент, за да задоволи нужните апетити, амбиции и мошенически същности. Но това не е стратегия, това е идиотизъм.

- Станишев ни най-малко не може да се наложи, дори и да иска, за да прекъсне онази връзка между управляващи и влиятелни политици от една страна и повече или по-малко престъпния свят от друга, която светът е свикнал да нарича “мафия”.

Станишев, струва ми се, в известна степен се чувства длъжен да “счупи каръка” и все пак да осигури първото в посткомунистическата ни история социалистическо (или доминирано от социалистите) правителство, което да е изпълнило целия си мандат. Плюс това си дава сметка, че ако се наложи да разчита в бъдеще на личния си потенциал, на житейския си и професионален (???) опит, би могъл да очаква най-вече съдба, сходна с тази, на която в момента се “радва” Жан Виденов.

Жан Виденов, обаче, когато му беше времето, намери сили и се противопостави на руските енергийни и икономически амбиции, насочени срещу интересите на страната ни и… в проекция на Европа.

Сергей Дмитриевич няма да бъде запомнен и с това. За разлика от Жан Виденов, който защити една европейска и българска стратегия още преди страната ни да е станала член на ЕС, Станишев, “модернизаторът” на себе си, на партията си и на всичко останало, се предаде и направи точно обратното, след като вече бяхме станали член на ЕС. С което не помогна нито на България, нито на Евросъюза.

От първия ден на своето премиерство Станишев не е нещо повече от заложник. Заложник на мръсноватата вътрешна политика в БКП/БСП, заложник на “отеца-основател” на собственото му правителство (Гоце), заложник на енергийното лоби, заложник на престъпното лоби, заложник на общественото мнение, дори.

Той наистина няма какво повече да даде нито на България, нито на “разкатаната фамилия”, която продължава да се нарича управляваща коалиция, нито на собствената си партия. Ако има какво да даде на Елена, това си е между тях.

Той се превърна в една от трите вещици от “Макбет”, които висят около котела, плетат вещерските си паяжини… и подготвят действието за онези, които ще се появят след тях. Тъжното е, че – като гледам какво се задава – не бих се учудил, ако утре изпитам носталгия дори и по пепеляв премиер като Станишев.
Жоро Георгиев

* Със закон, гласуван от Парламента, царстващата династия в Лондон е била преименувана (на местна почва) от Сакс Кобург и Гота на Уиндзор. През 1917 г. кайзерът си направил сполучлива шега по този повод. Отивам в театъра, за да гледам “Веселите Сакс Кобург и Гота”, казал той, канейки се да гледа “Веселите уиндзорки” на Бил Шекспир. Поради обстоятелството, че нашият, роден, Сакс Кобург и Гота се превърна във веселия “Черен Петър” в коалиционните прения, това заглавие ми се стори донякъде претенциозно, но и подходящо.

** The Tragedy of Macbeth , Бил Шекспир, Първо действие, Първа сцена, превод Валери Петров