Продължение...

---

Поддръжниците на президента Първанов казват, че през тези 4 години той е бил консенсусен президент, който е отчитал всички политически интереси в страната и е водил балансирана външна политика. Те дават за пример доста умерената му позиция в критични моменти, когато България трябваше да избира нивото си на участие в операцияте в Ирак, дават за пример позицията му по времето когато САЩ искаха България да подпише документ за освобождаване от отговорност на американски военнослужещи пред Международния наказателен съд. Доколко г-н Първанов успя да балансира различните виждания за външната политика на България?
Роля на президента е да бъде държавен глава и да представя гражданите, както той много добре каза в обръщението си. Той говори също за необходимостта от ново политическо лидерство. Това политическо лидерство всъщност не означава балансиране, а взимане когато трябва на непопулярни решения и мотивиране чрез ясна визия, чрез политическа воля, чрез демонстриране на вяра в правотата на тези решения.

Когато говорим за баланс на интереси има една много голяма опасност - да пробият тези интереси, които са по-настойчиви, интересите на тези хора които са по-близо до президента.

Понеже президентът Първанов беше много по-близък до Москва и до президента Путин, а у нас много по-близко до началника на ГЩ на армията и до други силови структури. Затова неизбежно интересите които защитаваше, бяха по-скоро интереси на Русия, на професионалното ръководство на въоръжените сили и на специалните служби и много по-малко интерсите на българските граждани.

Когато обаче имаше силен натиск от САЩ, ние видяхме че президентът с лекота се отказваше от свои позиции и приемаше позициите, наложени от Вашингтон.

Да разбираме ли, че когато говорим за институцията, без да персонализираме кой е президентът, на България е нужен държавен глава, активен във външната политика, в прозападната ориентация на страната и защитник на визията за България като активен партньор в НАТО?
Точно в навечерието на посещението на президента Първанов, в САЩ излезна една книга за Буш, “Пътят на лидера”, която много ясно показва какъв трябва да бъде лидерът на една страна, още повече когато той е и върховен главнокомандващ по конституция. За мен президентът трябва да бъде човек който да има много ясна визия за външната политика и за политиката на сигурност на страната. Той трябва да отстоява тази визия, да работи тясно с парламента, правителството и обществото, така че тази визия да се реализира от инструментите на държавата.

Успя ли Георги Първанов да се развие като политик и държавник? Помогна ли той българската левица да изглежда като европеиска партия?
Президентът Първанов в началото на своя мандат стартира много ясно като политически лидер на левите сили в България и извървя един много сериозен път до институционалната позиция да бъде президент на всички българи.

Липсата на ясна, автентична външна политика и политика за сигурност на левицата е очевидна. При формирането й силно влияние има старата генерация генерали от армията, МВР и от специалните служби. Резултатът от това е, че политиката за сигурност и външната политика станаха продукт на непрозрачно взимане на решения. В тях се отчитаха лични интереси и интереси от миналото.

Изключително рядко външната политика беше продукт на един обществен дебат, на една визия за бъдещето, визия, свързана с цивилизационния избор, който всъщност доведе България в НАТО и ЕС, който всъщност доведе и БСП в Социалистическия интернационал.

Споменхте, че Първанов е имал много по-засилени отношения с Русия. Донесе ли това нещо на страната в икономически план?
Аз лично не мога да оценя това. Ясно е, че в сферата на енергетиката, която е ключова и изключително зависима от Русия, нищо добро не се случи. Същата е ситуацията и по отношение на безпрецедентната зависимост на отбранителната ни индустрия и на въоръжените ни сили от доставки и лицензи от Русия.

В какво успя Първанов?
Успя в това да наложи тройната коалиция, в края на миналата година и да задържи процесите на реформа в сектора за сигурност, най-вече в разузнавателната общност.

Последната година Първанов имаше силни ходове, Успя да състави едно голямо парламентарно мнозинство, което вероятно ще генерира подкрепа за него на президентските избори. Освен това новият Главен прокурор е настоящ президентски съветник и бе избран почти единодушното от Висшия съдебен съвет. Дават ли тези събития предимство на Първанов в навечерието на изборите?
Тази широка коалиция, макар и да изглежда провокирана и създадена от президента Първанов е резултат на интересите на трите партии, които просто искат да бъдат във властта и да използват тази власт. Няма никаква гаранция, че те ще продължават да подкрепят президента Първанов.

По-скоро те ще подкрепят интересите, които ги накараха да бъдат заедно, независимо кой им е помогнал да седнат заедно и кой е дал мандата на най-малката партия в коалицията.

Второ, по отношение на получаването на все повече власт, неформално, чрез назначения, това отново не дава никакви гаранции за повече фактическа власт, поради простата причина, че след като даден човек заеме определен пост, той започва да изгражда своя по-независима линия на поведение. Ако това не се случва, това означава че те са свързани в някаква тайна мрежа, което вече е доста страшно.

Виждате ли възможност този президент с настоящите си качества и ресурси да развие политическия си образ и политическите си възможности и да допринесе за развитието на институцията в тази година преди изборите? Има ли такъв ресурс г-н Първанов?
Господин Първанов беше избран за президент, тъй като много ярко беше подкрепен от БСП. Президентът Стоянов загуби, защото не бе подкрепен дори от СДС. Ако действително г-н Първанов си осигури подкрепата на БСП, НДСВ и ДПС, политическа и електорална, то тогава той ще има и база, върху която да търпи развитие.

Трябва ли да бъде избран нов президент с оглед на обезпечаването на националния интерес на страната, от гледна точка на членството ни в НАТО и ЕС? Или г-н Първанов може да гарантира този интерес като президент?
Според мен на България и на българите им трябва сигурност и икономическа свобода в страната и разширяване на зоната на свобода и демокрация около нас. Това определено не може да бъде реализирано при сегашното статукво.

Действително ни трябва нова визия, която може да дойде с нов президент, с нов лидер, който тръгва с това ново виждане и който събира подкрепа, защото без политическа подкрепа никой не може да бъде президент на България, колкото и добри да са качествата му.