Сигурна съм, че това е въпросът, който непрекъснато ви терзае през последните дни и седмици. Лично аз за себе си наблюдавам как напоследък напрежението навсякъде си казва думата, срещам все повече угнетени и тъжно гледащи хора и се реших да напиша следващите думи с едничкия мотив, че съм сигурна, че това не трябва да бъде така.

Сигурна съм, че хората, които срещам всеки ден на улицата, по различни институции, на работното си място или на местата за сводобно време и веселба са изключително добри и хубави хора и че те заслужават вместо да потъват в някакво кално и обезкуражаващо ежедневие, просто да измият очите си, да се освежат, да помислят с радост за предстоящите празници и да бъдат сигурни, че след тях пътят ще продължи по-гладък, по-чист и по-достоен.

Голямото пушене на полицаите, недоволните от ин витро политиката на правителството, студентите, природозащитниците, зърнопроизводителите, хората, които имат своя позиция и настояват тя да бъде чута, да има значение, да промени нещо към по-добро...- това е историята на последните дни. Това е общото настроение, на фона на което Коледата изглежда абсолютно невъзможна... Особено, когато се опитаме да направим сравнение с други държави и да кажем, че ние заслужаваме добра организация и спокойствие точно толкова, колкото и гражданите на въпросните места, с които се сравняваме. Ние заслужаваме законите да се спазват толкова, колкото това се прави в Германия, парите от фондове да се усвояват така, както се прави в Испания, хората да изпитват хармонията и комфорта на битието си все едно, че са в Швейцария, да са сигурни в реализацията на плановете си както това е в Австрия и когато от нещо им дойде до гуша, да могат да му се противопоставят точно както го правят в Гърция, или ако случайно се превърнат в жертва на нечий бандитизъм, или на чиновнически грешки, постановки или увъртания, да могат да потърсят правата си и не да треперят от страх, прибирайки се у дома, а да знаят, че са толкова защитени, колкото това се случва да речем на един холандски гражданин в родината му.

И понеже по всичко дотук пролича, че Европейският съюз не е просто една оранжерия, където с допълнителни грижи, топлина и изкуствено осветление, зеленчуците могат да станат по-витаминозни, по-приятни на вид и по-полезни за здравето, сигурно по стара традиция се задействаха онези утвърдени вече закони на човешкото битие, според които идеята за края на процес, година или събитие, винаги влече след себе си идеите за максималното заплитане на възела, което пък е достатъчно условие той да се разплете, в началото на следващия етап. Точно така невидимите механизми на европейския съюз накараха зърнопроизводителите да излязат на улицата, за да поискат бъдеще. При това: бъдеще по-различно от миналото. Изстрадано, заслужено бъдеще.

Така постепенно невидимите механизми променят ситуацията и нашето отношение. Постепенно хората тук ще започнат да свикват, че и те са като хората там, че имат своя глас, своето право, че трябва да правят абсолютно всичко така, сякаш то има огромно значение за целия свят, че трябва да се отнасят с уважение и да получават в отговор същото. Независимо на кое социално стъпало ги е разположила в момента съдбата. Постепенно ще свикнем, че не може зърнопроизводители да тръгнат с машините си към столицата, за да протестират и в отговор да получат продължителна акция за проверка на документите. Защото тази проверка е в реда на нещата, но превръщайки я в пречка, някой просто измества темата, променя същината. А когато същината е протест, бъдете сигурни, че на втория, третия или стотния пъ т, той ще отпуши тапата. И в този план на мислене вместо в основния сюжет да се поставят излишни скоби и препинателни знаци за разтягане на изречението, дали не е по-добре да се подходи по същество, да бъде открита и ликвидирана причината нещата да се случват по грешния начин.

Същото е с хората, които очакват държавата да им помогне да се преборят с безплодието, същото е със студентите, които искат да живеят спокойно и щастливо, същото е с техните родители, които жадуват децата им да нямат проблеми, а да срещат по пътя само радости и успехи, същото е с всеки потърпевш, намерил куража да се бори с дефектите на системата и вдигнал ръка да подаде жалба в очакване на правосъдие. Същото е с всеки, който въпреки стотиците всекидневни безобразия, с които се сблъсква в живота си, има куража да вярва, че нещата могат да се променят и има сили да участва колкото може в процеса на тази промяна.

Същото е и с всеки, на когото поне веднъж напоследък му е минала мрачната мисъл, че има някакъв предел извън, който не могат непрекъснато и от всякъде да ни заливат с истории само за болни хора, за бедност, за нещастие и за лавини от физически беди и душевни болки, на които ние сме длъжни да помогнем по Коледа. Първо защото това вменява на отделния човек чувство за вина и второ, защото то внушава идеята, че държава няма, или тя е безпомощна и всеки отделен гражданин трябва, задължително, дори пряко сили да помогне за свестяването на тази изчезнала държава, да направи нещо,... защото е тъжно, болно, бедно и угнетяващо ... защото това е трагичната българска Коледа.

Така изглежда картината, която ни описват навсякъде и ни предлагат непрекъснато.. Извън всичко това, обаче, аз смятам, че Коледата е напълно възможна. Смятам, че жестове към болните и слаби хора можем и трябва да правим, винаги, когато сърцето иска това и когато имаме възможност да го сторим, смятам, че държавата, която безхаберно се е изтегнала в някакво удобно кресло далеч-далеч от реалния живот вместо да натоварва своите граждани с комплекс за вина, също трябва да свърши нещо по въпроса, защото тя има възможности, потенциал и опции да стори това, а не превзето да разяснява на хората, че видите ли, няма сили, няма пари, няма нищо...

Сигурна съм и в още нещо, че една идея започва да работи, когато повярваме в нея. Така че Коледата е напълно възможна и тя може да бъде весела. А това е въпрос на нагласа. Нагласата, че наоколо добрите мисли, добрите намерения, добрите хора и добрите възможности са много повече. И колкото и някъде някой да затваря очи и да не вижда зърнопроизводителите, студентите, родителите, пациентите, полицаите, потърпевшите... те съществуват... те са част от живота... част от неговите въпроси и отговори. .. част от сюжета, в който абсолютно всеки има значение и право да иска, да отстоява и да успява. А да успяваме е не само желание. То е отговорност. Така, че освен всичко останало, ние имаме тази отговорност... да успеем да направим възможна Коледатата , весели новогодишните празници и по-хубав и спокоен живота след тях, защото това е бъдещето на нашите деца.
Даниела Иванова
водещ на предаването “Позиция”,
Радио Варна