Това заглавие е единственото смислено обяснение на все по-очевидните контакти на някои политици с варненска силова групировка. И понеже нещата от живота ги разбират единствено КРОТКИЯ МАНАСТИРСКИ ИДИОТ (оперативен псевдоним “Кроткия МИ”), и видна специалистка по художествена гимнастика (оперативен псевдоним “политоложката”) ... коментарът на фундаменталния материал публикуван във в-к “ТРУД”, оставяме за тях.

---

Лесли Форейкър, англичанин, живеещ у нас: Аз съм жертва на вашата държава

Лесли Форейкър, машинен инженер от Манчестър, Англия, живее във Варна със своята българска приятелка Таня Боримечева, с която имат син. Семейството едва свързва двата края със заплатата на Таня, която е сервитьорка. Лесли не може да си намери препитание у нас, защото не знае български език.

Но едва ли, когато през 1998г. Се заселва в България, дребничкият англичанин е имал и най-малка представа, че за кратко време ще стане жертва на кражба, побой и изнудване, в резултата на което сега разчита само на помощта на близките си от Англия.

Потресен от бездействието на институциите у нас, които с лека ръка са отдали неговия случай в дан на неизвестния извършител, Форейкър се кани да информира Европейския съд за правата на човека и европейските медии. Редно е все пак българите да чуят преди гражданите на Европа разказа на Лесли за перипетиите му у нас.

“Казвам се Лесли Форейкър и съм от Англия. За първи път влязох в България с джипа си “Хюндай Галопер” на 15 ноември 1998г. През ГКПП – Капитан Андреево. Автомобилът ми е с арабски регистрационен номер – AD 97368. Работих няколко години в Близкия изток и го купих оттам за 28 000 долара.

В България се настаних във Варна, дв апартамент в кв. “Чайка”. Още първата вечер оставих джипа си на платения паркинг “Стадиона”, стопанисван от ТИМ ЕООД. На следващия ден сключих с дружеството договор за охрана.

Месец по-късно, на 19 декември 1998г., призори хюндаят ми бе откраднат от паркинга. Съобщиха ми го сутринта от офиса на ТИМ. Подадохме жалба до ІІ РПУ и колата беше обявена за издирване.

Два месеца по-късно ми се наложи да пътувам за Англия. Преди да замина, се свързах с ТИМ по телефона и оттам ми обещаха, че ще направят възможното да намерят колата. Когато се прибрах във Варна, се свързах с адвокат Николай Ташев. За да не се стига до съд, решихме да поискаме от фирмата да ни плати стойността на джипа. В договора ми с ТИМ за ползване на паркинга бе посочено, че при застрахователно събитие трябва да изчакаме 1 година – ако дотогава не се намери колата, можем да претендираме за обезщетение.

Затова чак през декември 1999г. Заведохме дело, което приключи в наша полза. На 12 февруари 2001г. Апелативният съд постанови да ни се платят 31 680 лева плюс 2274 лева разноски и 974 лева лихви. Образувано бе изпълнително дело, след като ТИМ не обжалва пред ВКС.

От фирмата ми предложиха да ме възмездят с нов джип от друга марка, а 2 месеца по-късно – да ми платят на части разликата до стойността на моя автомобил. Отказах, защото от съдебната проверка на имуществото на дружеството стана ясно, че то има само едни стар “Москвич” и той не е в движение и банкова сметка с около 200 лева. На 19 март 2001г. Адвокатът на ТИМ Георги Вълев се свърза с моя адвокат и му каза, че има информация, че моят “Хюндай” е в частен гараж в Пазарджик. Полицията там била открила няколко джипа. От ТИМ ме убеждаваха да замина за Пазарджик. Тъй като се усъмнихме, че нещо не е наред, написахме писмо до директора на РДВР – Пазарджик. И до днес нямаме отговор.

От ТИМ поискаха снимка на джипа, за да предприемат свое издирване. На същия 19 март мях в кантората на адвокат Ташев с Таня, за да оставя снимката. Двамата се върнахме с автобус към 19-19.30 часа. Слязохме на спирката и тръгнахме напряко по пътечката през тревата към кооперацията ни. Беше тъмно. По средата на пътечката изведнъж ни нападнаха четирима мъже с маски. Усетих, че някой силно ме удари по главата. Хванаха ме за ръцете и краката и ме напъхаха в кола, която е била паркирана до близкия трафопост.

Таня Боримечева: “Като ни нападнаха, единият от мъжете ме удари, другите трима се хвърлиха върху Лесли. Изблъсках този човек, колкото и смешно да звучи, и се спуснах да отърва Лесли. Стана меле, двама се метнаха към мен, единият ме събори на земята, а другият ме риташе в ребрата. Напъхаха Лесли в голяма и тъмна кола. Съсед, който станал неволен очевидец на разправата с нас, беше видял номера на колата. Не знаех какво да правя”.

Продължава Форейкър: “Бях натикан между седалките, единият от нападателите ме бе хванал за врата, натискаше ме надолу и ме пребърка. Казах им да не ме бият, а да кажат какво искат. Не ми обърнаха внимание. Този, който седеше отпред до шофьора, се обърна и ми даде няколко празни бели листа, за да ги подпиша. Всичко стана за 20-30 минути. Подписах листата, те спряха и ми казаха да излизам от полата. После си заминаха.

Озовах се на паркинг, видях една будка и човек вътре – охраната на Телевизионния център – Варна. Той ми помогна да стигна до телефон, позвънихме на “Бърза помощ” и на полицията.

Лекарите установиха, че имам рани по лицето, аркада на веждата, кракът ми е строшен, имах счупени ребра, ръката ми беше подута. На 20 март към 5.00 часа полицията откри тъмносиня “Тойота” със същите номера. Колата била крадена, а в нея открита кръв от мен. За отвличането ми беше образувано следствие, после то бе спряно.

На 1 октомври 2001г. Получих призовка от Софийския районен съд по изпълнително дело срещу мен. Изненадан бях да разбера, че дължа 10 290 лева на напълно непознат човек – Иван Костадинов Гемков. Отидох в полицията веднага, защото се сетих за ония бели листове, които маскираните ме заставиха да подпиша през март. Явно те са били използвани, за да се съставят записи на заповеди. От полицията ме успокоиха, че се възобновява следствието за отвличането ми. Следователката Яна Панева опита на няколко пъти да се свърже с Иван Гемков и да го разпита, но на адреса , където уж живеел, той получавал само кореспонденцията си. Съдът преценил, че аз съм длъжник, защото така твърдял някакъв свидетел, негов познат – Емануил Чолев.

---

Продължава тук...