Дори и след 20 години ужасната трагедия шотландското селище не забравя ужаса. Локъбри знае, че никой няма да му позволи да забрави трагедията от 21 декември 1988 г. Точно в 19.03 ч. полет 103 на “Пан Ам” завърши точно над Локърби.

Не е възможно днес да се разхождаш по улиците и да не забележиш паметните места: в имението “Шерууд Кресънт” паднали резервоара и едното крило и оставили дълбок кратер; в “Роузбенк Крисънт” пък се сгромолясъл корпусът на самолета и труповете се разпилели по околните дворове, покриви и полянки; в Тандъргарт, на четири мили от градчето, паднал носа на самолета. Името му Морска сирена, изписано с големи букви от едната страна, се превърна в символ на 270-те жертви – екипаж, стюардеси, пътници и 11 души от жителите на Локърби.

Градът помни добре три неща, макар жителите му днес да предпочитат да си спомнят за позитивните неща: как Локърби е преодолял мъката и трагедията, как са построени нови домове на мястото на разрушените, как са създадени нови работни места, какви са надеждите за бъдещето. Спретнатата мемориална градинка в гробищния парк Драйфсдейл – с гранитния монумент, върху който са изписани имената на всички жертви на възраст между 2 месеца и 82 години от 21 нации – е едно изключително трогващо място, но не заради някаква импозантност, а тъкмо защото е съвсем обикновено, с чисти алеи и красиви дървета.

Много от роднините са поставили плакети с послание към загиналите: Лека нощ, скъпа Кейти, Загинал по време на мисия, Старомоден джентълмен.

В Тандъргарт спретнат нов параклис пази пергаментова книга с имената на всяка една от жертвите и друга, която разказва за историята на всяка една съдба, покосена внезапно преди Коледа на 1988 г.
През годините връзката между града и семействата на загиналите, които всяка година пристигат тук на поклонение, укрепват и прерастват в искрена благодарност за съпричастието в мъката. Една от майките, чиято дъщеря е сред жертвите, живее съвсем на близо и всяка прескачала оградата на Тандъргарт, за да направи онези съкровени 33 крачки до паметната плоча на дъщеря си. Преди две години тя починала, но тази година същият ритуал ще бъде повторен от втората й дъщеря. Връзката остава неразривна. В параклиса на Тандъргарт в книгата за впечатления някой е написал преди десет дни: “Алексия, ти попадна тук, за да те приютят хората на Локърби. Бог е създал шотландците съвсем мъничко по-добри от нас”.

Джордж Стобс сега е на 74 години, но по време на трагедията е бил полицейски инспектор, който е бил дежурен същата вечер. През тези 20 години той постоянно и отново разказва своята история, защото е убеден, че всяка следващо поколение е длъжно да помни какво се е случило тук.

Въпреки това историята му и до днес звучи шокиращо. Той си спомня, че първия труп, на който попаднал бил на млада жена с разкъсани дрехи. “Помислих си, че е била убита от останките на самолета. Изобщо не предполагах, че е паднала от небето”.

Когато от контролната кула на летище Престуик в Глазгоу пристигнала информацията, че радарите са регистрирали пет светлинни проблясъщи, показващи разпадането на самолета на 10 600 м над земята, за Стобс нямало съмнение, че това е саботаж. “Км 20.00 ч. вече разследвахме предумишлено убийство”. това означаваше между другото да маркираме положението на всеки труп на земята, там където той лежеше. Повечето бяха голи, тъй като дрехите им бяха разпилени при падането от небето. Всяко тяло поотделно трябваше бъде бъде обследвано и документирано. На следващия ден по време на сутрешния инструктаж Стобс попитал своите хора дали се чувстват добре и дали някой не иска да бъде заменен или друга подкепа. Един от най-младите полицейски инспектори седял някак си безмълвен и странен. Когато ко запитах дали е добре, той ми отвърна вяло “Добре съм”. Но в следващия миг припадна. В болницата се оказа, че никога не е виждал голо момиче преди. Сега за пръв път това му се случва и то било мъртво”.

Локърби днес не само е възстановен, но и населението му се увеличава и вече наброява 4500 души. В Шерууд Кресънт единственият спомен е празно място там, където отломките разрушили пет къщи. Семействата на жертвите поискали всичко да остане така, както е било и затова там сега има само мемориална градина и нито една нова постройка.

През всичките тези години не угасва и връзката между Академията в Локърби и Университетът Сиракуза в Ню Йорк, който загуби 35 студента. Всяка година по двама ученика от Локърби гостуват в Ню Йорк.

Университетът в Сиракуза отпусна 35 стипендии на имената на жертвите, които се предоставят на най-добрите студенти. Преди три години Ерин Маклофлин от Локърби не само успя да стане студентка в Сиракуза, но и спечели една от тези стипендии. Сега тя е дипломантка в Университета Ню Йорк и има още по-амбициозни планове.

Само през тази година 20 души от Локърби са подали документи в Университета Сиракуза. Двама от тях – Дора Луис и Крег Стодарт – са на 17 години и са родени три години след трагедията. “Никога няма да забравим жертвите” - споделя Крег. А Дора допълва: “Това е една трагедия, която обаче остави и нещо хубаво. Тя ни свързва по един доста особен и емоционален начин с Америка, така както никой друг. Затова ние сме длъжни да пазим жив този скъп спомен”. /БГНЕС