Възкачването на Путин като Президент на Руската федерация маркира един своеобразен руски ренесанс. Ренесанс на имперските амбиции на Москва - които бяха донякъде обективно ограничени и субективно ограничавани след разпада на СССР - и на порочното разбиране, че доминацията, там където е възможно да бъде постигната, е по-добра от равнопоставеното сътрудничество и взаимното зачитане. Разбира се, следването на тази линия на поведение не започна изведнъж. Първоначално Путин направи серия от показни жестове към Европа и Америка, за да уталожи техните опасения след смяната на караула в Кремъл и да си осигури продължаването на тяхната подкрепа там, където Русия се нуждае от нея. (Ако това Ви напомня за европейски събития от втората половина на 30-те години, може би реминисценцията не е случайна. Дано да е погрешна.)

Постепено, обаче, бившият агент на КГБ започна все по-недвусмислено да показва и доказва, че има наистина сериозни планове и че основен елемент в тези планове ще бъде целенасоченото търсене на реванш. (Пак болезнени европейски спомени за събития, които впоследствие засегнаха и Русия).

Русия (и СССР) през цялото си съществуване е била драстично изоставаща от развитието на модерния свят страна, но заедно с това винаги е демонстрирала несъизмеримо с това й изоставане самочувствие, базирано на традиционно поддържаната й възможност да заплашва или да прибягва до груба сила. Тъй като тъкмо този потенциал се утвърди като основен източник на руското чувство за собствена огромна значимост, а поддържането на това кухо чувство бе превърнато както в самоцел, така и в заместител на всичко друго, той неизменно бе “обгрижван” за сметка на повечето останали параметри в развитието на руските (съветските) общество и държава. По този начин се стигна до един омагьосан кръг, следването на който неизбежно водеше страната към все по-дълбока криза, все по-очевидна неадекватност и несъстоятелност. Накрая бе необходим само един сравнително лек (за потенциала на Запада) тласък, за да рухне перверзията, наречена СССР. Натискът бе упражнен от администрацията на Президента Рейгън, с което този човек безспорно заслужи своето място в историята.

След разпада на СССР, опростено казано, в Русия се появиха две основни течения.

Едното отчита допуснатите фундаментални грешки и деформации (далеч не характерни единствено за съветската ера, но придобили през нея наистина уродливо колосални форми и размери) и вижда бъдещето на страната си в изграждането на либерално общество и истинска пазарна икономика. За тези хора агресивната геополитическа експанзия, имперските сънища и стремежът към доминация над другите биха могли единствено да попречат на Русия да се превърне един ден в държава, достойна да заеме сериозно положение в модерния свят. Вероятно дори и сред някои от тях това разбиране е породено не от нежелание за по-голямо влияние на Русия в света още днес (стремеж, който вече ми се струва – и дано греша - че е генетично заложен в почти всеки руснак), а от прагматичното осъзнаване на истината, че преследването на това влияние ще разпилее навън твърде много ресурси. Ресурси, които според привържениците на това гледище, биха могли далеч по-пълноценно да бъдат впрегнати вътре в страната, за да й осигурят впоследствие по-добра стартова позиция за истински сериозното състезание.

Другата тенденция се представлява от онези, според които загубата на Студената война е резултат по-скоро от комбинацията на малшанс и поредица от тактически грешки, които е могло да бъдат избегнати, а не от изначалната и най-често умишлено поддържана отвътре назадничавост, неадекватност и несъстоятелност на Русия, доведени до своите крайности от примитивния болшевишки режим. Част от тези хора изпитват болезнена носталгия по погребания в “бунището на историята” СССР. Друга част яростно (или не толкова яростно) отрича и обвинява съветския период за неосъществяването на неосъществимите и болнави руски сънища за имперско величие в романтичнио-нелепия стил “Трети Рим”, несъвместимо комбиниран (както го може само руската Душа) със стремежа към панславянско върховенство.

По всичко личи, че Президентът Путин е представител именно на тази втора тенденция. Всъщност, става дума за гледна точка, която никога не е изчезвала или губила тотално позициите си в руския управляващ елит. В новата история преди Путин, обаче, тя не бе толкова ясно изразявана или следвана с такава късогледо-настъпателна безкомпромисност.

Преди време, в някакъв друг свой коментар, бях отбелязал личното си мнение, че проблемът с ограничаването на демократичните свободи в Русия би трябвало да бъде разглеждано на първо място като проблем на самите руснаци. Ала днес случаят е различен.

---

Продължава тук...