Забелязала съм, че когато поздравявам приятели-рожденици и им стискам палци да се сбъдне най-важното, което си пожелават, обикновено ми отговарят с голямата надежда да пътуват... Да пътуват до колкото може повече места и да натрупат колкото може повече впечатления. За да могат после в дългите и студени зимни вечери на старостта да разказват на внучетата си спомени за далечни и интересни земи, за странни хора с невероятни обичаи и за техните впечатляващи истории... За последното се шегувам, но желанието на хората да пътуват е нещо истинско и характерно и за него трябва да се говори в ден като днешния – международния ден на туризма.

Всъщност... всяко пътуване започва с мисълта за определена дестинация, с прелистването на карти и справочници, със спомена за разказите на впечатлени приятели и познати, с необходимите калкулации и като резултат: с наслагването на убеждения, че именно това е мястото, а онова – другото – със сигурност не е подходящо. Така подредена, схемата определено представя туризма като въпрос на пропаганда. Например, винаги ми е било чудно защо хората се натискат да мечтаят за Коледа във Виена и за лято в Гърция? Ако някой може да ми обясни логично, защо в най-голямата жега, когато дори във Варна - край морето мозъкът ти изтича от горещина, защо точно тогава да се грабнеш, да пропътуваш хиляди километри на юг, за да се изпружиш по гръцките чукари? Или да седнеш по Коледа в един австрийски ресторант, където стандартът на харчене е десетократно по-висок, отколкот о стандарта на мястото, където печелиш парите си? В първия случай проклинаш пропагандата, че не ти е оставила вратички да мечтаеш за пролет, или есен в Гърция, а непрекъснато ти е набивала, че номерът е да бъде именно лято. А във втория случай се ядосваш на пропагандата, която те е свикнала да мислиш, че Коледните приказки задължително започват с виенски валс... И сигурно е така, за хора с доходи над пет хиляди евро месечно. За останалите приказка остава всичко зад прозореца и мисълта, че за същите пари, които струва едно виенско предястие, в България с приятели ще си спретнеш далеч по-обилно пиршество.

Изобщо светът щурее по дежурни дестинации. Какво означава да си живял, без да си помирисал каналите на Венеция, или без да си наминал да разгледаш невероятния Акропол, който със сигурност във всяко съзнание е десетократно по-голям и по-величествен, отколкото в действителност... и то е само резултат от емоцията на разказите. Разбира се, аз ни най-малко не бих желала да омаловажавам нито величието на свещения хълм, нито най-известните в света монументи, нито Перикъл и златните години на гръцката цивилизация, нито архитектурните шедьоври: Партенона, Ерехтиона или Храмът на богинята Нике.

Също не бих посмяла да критикувам мечтата на романтиците да пропътуват хиляди километри, за да стигнат до онзи прословут балкон на семейство Капулети, откъдето Жулиета слушала пламенните любовни думи на Ромео. Просто в представите на милиони хора по света Верона е свързана с Ромео и Жулиета и с невероятното усещане да се докоснеш до голямата любов, възпята от Шекспир.

С две думи, всяка мечта да пътуваш до някъде се оказва свързана със специална история, загнездена в съзнанието ни, или /да не бъдем толкова учтиви/ в крайна сметка всяка мечта за пътешествие е свързана с някакъв тип пропаганда, политика, или масово внушение /наричайте го както намерите за добре/.

И съзнателно отварям дума за това в деня на туризма, защото туризмът е едно хубаво място и историята, която предлагаме за него. Или иначе казано: стоката, но и опаковката, в която избираме да я продадем. Според анализ на Oxford Business Group, едно от основните предимства на България като туристическа дестинация е фактът, че тя привлича туристите в два различни сезона – през лятото чрез плажовете по Черноморието и през зимата чрез ски курортите, като и двата начина на отдих предлагат отлично качество на достъпни цени, особено за чужденците. Ако изляза извън рамките на този анализ и си припомня, туристите, които срещам през лятото, честно казано малко ми домъчнява. Разбира се, сред тях има и хора, решени на всичко, за да видят Аладжа Манастир, Римските терми, Побитите камъни, Балчик и Калиакра, но има една, далеч по-солидна група, чиито представи за България започват и завършват с прекрасно лятно слънце и с плажа, където хората повръщат, защото се наливат до безпаметност с алкохол и хубаво вино на ниски цени.

Още по-мъчно ми става, когато си представя как в Йерусалим на няколко камъка, хората правят такава зашеметяваща индустрия, че освен да им ръкопляскаш и да се поучиш, нищо друго не ти остава. Обработката започва още от автобуса от летището с дълъг разказ за историята, който задължително внушава идеята, че търговците са прогонени от храма, поради което е хубаво да си напазариш от съответния магазин преди да влезеш в самия храм. Разказът продължава в магазина, където ти показват всички икони, свещени предмети, свещи, с които можеш да занесеш частица от Вечния огън до дома си и ти предлагат намаление на цените. И всичко би било в реда на нещата, защото в крайна сметка си знаеш, че си избрал религиозна дестинация и е редно да уважиш символите на този тип туризъм... Би било в реда на нещата, ако лю бопитни същества като мен не си врат носа и по съседните, пък и по други по-отдалечени магазини, за да установят, че там цените без намаление са двойно по-ниски от мястото, където групово те водят и настояват да пазариш след увлекателен разказ за историята, част от който определено ти е убягвал, независимо колко си се ровил в Свещените книги, или в друг тип исторически четива. Как да е – всичко е въпрос на търговия, туризмът – също.. И тук става дума именно за търговията, а не за Храма. И не ме разбирайте погрешно! ...Защото Йерусалим е мястото, където човек е най-близо до Бога. А това приближаване винаги е свързано с извисяването на човека и непрестанното изкачване на душата - нагоре и нагоре - към Създателя. Така че точно в този пример не говоря просто за един от многобройните световни маршрути, а за поклонение пред място, изпълнено с невероятна енергия.

Впрочем... за енергията над Перперикон могат да се изпишат тонове, но там индустрията още не е развита. Морската градина във Варна и Ботаническата градина в Балчик също имат невероятни кътчета, но Гетсиманската градина е тази, за която дядовците ни давали мило и драго, за да стигнат до нея, да видят маслиновите дървета и „Църквата на всички нации”, после да стигнат до гроба господен и да се завърнат у дома като хаджии. И накрая се изкъпваш в Мъртво море, за което ти разказват чудеса. И напълно забравяш за калните бани в Поморие и във Варна. Просто, защото всичко е въпрос на история. Увлекателно разказана и подходящо повтаряна, обвита в луксозната опаковка на една отлична стратегия, комбинирана с настойчивата енергия на държавната политика.

И ако в този сюжет изключим идеята за храма, а се замислим над частта за търговията, питам се колко ли романтични балкони, дървета, под които са написани неповторими български стихове, манастири, оцеляли през руините на времето и чешми, изградени в името на някаква вечна голяма любов, има наоколо? И дали е толкова трудно сладкодумно да разкажем историята им и да я превърнем в магнит за една хитова дестинация, каквато успешно би могла да бъде България?

Само с малко козметика по инфраструктурата. Иначе природа и красота имаме повече от всички други. Важното е само да вярваме в себе си и да обичаме онова, с което разполагаме. Всичко останало е въпрос на време и на добро стечение на обстоятелствата. Честит празник на всички, които смятат, че България е една великолепна дестинация!
Даниела Иванова
водещ на предаването “Позиция”
Радио Варна