Днес преговарящите за общ кандидат-президент десни партии трябва да обявят своите номинации. Събитието отдавна не провокира медиен интерес и навярно ще мине почти незабелязано за всички освен за трите двойки граждани, които три от осемте партии ще издигнат сега, и особено за едната, която след двайсетина дни ще бъде официално утвърдена - пак от това нашенско Г-8. Какво гражданско има в този двустепенен партиен избор, лично за мен остава загадка. Откога самите партии мислят за себе си само като за част от политическата система, враждебна или поне отделна от гражданското общество, също не ми е много ясно. Доскоро те се смятаха за автентични граждански организации, а лидерите им минаваха за много видни граждани. Това ме кара да мисля, че номинацията на "чужд" гражданин в техните очи вероятно е равносилна на саморазпускане. Или поне на отказ от участие в един избор, който сами определят като съдбоносен за бъдещето на България.

Би било добре за всички с гражданските номинации да се спре дотук. Както за шестимата българи, със сигурност по-достойни от осемте партийни лидери, които ще ги одобряват, така и за самите лидери. Между десните, както във всички разделени семейства, има натрупана твърде много лична вражда, за да приемат като свой човек, който дори не е партиен лидер. Това е възможно само в случай, че човекът е предварително прежален. Така че партии ще постъпят по-мъдро и, както сами обичат да се изразяват, "национално отговорно", ако се обединят около президентската кандидатурата на някой от лидерите в Г-8.

Нямам личен интерес и ще си позволя да говоря с имена. Интересът ми е на гражданин - искам за гласувам за кандидат-президент политик. Да участват в избори е работа на политиците и аз настоявам да си я вършат, а не да прикриват страха си от провал зад гърба на граждани единствено когато им изнася. Здравият ми граждански разум подсказва, че осемте би трябвало да издигнат и подкрепят президентската кандидатура на Петър Стоянов независимо от личните отношения помежду си. Първо защото единствено сегашният лидер на СДС иска да се кандидатира. Второ - защото има стаж на поста, и трето - защото има сметки за уреждане с Първанов. И последно, но не по важност - защото Иван Костов не иска да е президент, а премиер. Какво по-хубаво от това и двамата да задоволят амбициите си, като взаимно си помогнат?

Трябва ясно да се разбере - тези избори няма да са само вътрешнополитически. Изборът между Стоянов и Първанов наесен ще е избор между Запада и Русия, която става все по-враждебна на Запада. Макар че в политиката победителя не го съдят, екслидерът на БСП е очевидно неприемлив президент на страна-член на Европейския съюз и НАТО, с три американски бази на своя територия. Уверявайки делегатите на последната конференция на СДС, че новият български президент няма да се казва Георги Първанов, Петър Стоянов сигурно е имал това предвид. Дано да е мислел себе си като алтернатива, защото при липсата на интерес от страна на Иван Костов и отказа от участие на тези избори на Бойко Борисов, Стоянов остава единствено печелившия десен кандидат. "Той е.", както пишеше на предишния му кандидат-президентски плакат.

И иска пак да бъде. Спира го само съзнанието, че с 2 процента личен и 6 процента партиен рейтинг е практически неизбираем. Но ако сега конюнктурата наистина е неблагоприятна, за половин година тя може да се промени така, че лидерът на СДС да събере достатъчно гласове, за да се яви на балотаж срещу Първанов, на който да го разгроми. Трябва само работа и воля за победа.
Нека си спомним - до юни 1996 г. Стоянов беше слабо популярен заместник-председател на СДС, а самото СДС трудно се трансформираше от коалиция в партия. Виденов изглеждаше непоклатим и на никого през ум не му минаваше да го сваля от власт. Половин година по-късно Стоянов стана президент, след още шест месеца Костов стана премиер. И двамата искат нов мандат. Ще го заслужат, ако като създадат онази атмосфера на обществена нетърпимост, която преди 10 години изкара хората на улицата и помете БСП от властта.

Има предпоставки за това - преобладаваща част от българите са все по-недоволни от своето битие. В момента не протестират не защото нямат повод, а защото нямат водачи. Започнат ли, протестът им ще е далеч по-зрял, отколкото преди 10 години, и изцяло фокусиран върху законността и структурата на властта. В редица проучвания напоследък мнозинството българи настояват за сменяемост на магистратите, искат общините сами да определят данъци и такси, желаят промяна на конституцията. Това всъщност е желание за промяна на системата и на принципите, по които е конструирана държавата. И е прекрасна основа за структуриране на президентска кампания, чиито послания са основани върху фундаменталните човешки права, разделението на властите и политическия плурализъм. СДС възникна на тази база и няма по-добър начин за Петър Стоянов да възстанови доверието в себе си и синята партия, от насочването на възстановената обществена енергия в либерална посока. Става много просто - с организирането на ежеседмични, а ако трябва - и ежедневни протести пред кметствата и областните управи в страната с едно-единствено искане: "Вън мафията от държавата!" Дори с риск в началото протестиращите да се броят на пръсти. Лично ръководейки подобни акции, Стоянов едновременно ще прави и кампания, и ще възражда СДС. Какво по-сигурно може да възроди една партия, ако не възстановяването на връзката й с избирателите, и победата на нейния лидер в мажоритарни избори за президент?

---

Продължава тук...