Продължение…

---

“ТЪРПЕНИЕ И НАТИСК” – така формулира в началото на 80-те, вече не си спомням по какъв точно повод, своята политика към СССР президентът Роналд Рейгън. Което вече бе достатъчно силен сигнал, че е осъзнато главното – само с търпение нищо не се постига. Натискът не закъсня.

Днес, струва ми се, можем да бъдем убедени в няколко простички неща.

Ако не бе възприета политиката на президента Рейгън, Горбачов никога нямаше да стане достатъчно значим фактор в съветската политика, камо ли Генерален секретар на КПСС, а по-късно и лауреат на Нобелова награда. Ако същият този Горбачов не се бе оказал под непрекъснатия натиск от страна на САЩ, той нямаше и да се сети да провежда някакви реформи, та били те по-скоро псевдодемократични, а не истински демократични, каквито реформите в СССР и по-късно в Русия, никога не са били всъщност. Просто нямаше да бъде “пуснат духът от бутилката”.

Ако недвусмислено и директно Роналд Рейгън не бе застанал пред Стената, от страна на Западен Берлин, и не бе призовал: “Господин Генерален секретар, съборете тази стена!”, добрите новини за германския народ щяха да бъдат отложени. Щяхме и досега да се умиляваме само на патетичните откровения на Кенеди, направени почти на същото място, където той заяви: “Аз съм берлинчанин”, без от това да последва нищо.

Ако СВОБОДАТА не бе въвлякла робията в една непрекъсната надпревара, в едно съревнование, което просто не можеше да бъде спечелено от силите на МРАКА, защото мракът по подразбиране е и безпросветен, днес - все още - всичко можеше да бъде много по-различно и много по-зле за всички нас.

Не съм сигурен в това, което ще напиша сега, но – може би – ако не бе Инициативата за стратегическа отбрана, станала по-популярна като програмата “Междузвездни войни”, освен че комунизмът по света можеше да се чувства и до днес състоятелен, сега едва ли щяхме да говорим толкова сериозно за пътуване на хора до Марс. Защото стара истина е, че често, за добро или лошо, именно военните програми развиват технологиите, които по-късно намират огромно приложение в така наречения “граждански сектор”. Всички вие днес ползвате “Тефлон”, нали?

Целият “лагер” от доскоро поробени от СССР страни, нации, народности и групи, дължи своята признателност на президента Рейгън. Народите, населявали вече несъществуващия СССР – също.

Разбира се, понякога нямаме друг избор, освен този, да повярваме, че и Историята има пръст в нашите дела.

Историята реши Роналд Рейгън да не бъде сам. Той имаше своите достойни и равнопоставени партньори и съмишленици. Неговите мандати съвпаднаха с присъствието на Маргарет Тачър като премиер на Верикобритания и на Хелмут Кол като канцлер на ФРГ. Това беше отбор, в който не липсваха и сериозните вътрешни разногласия, но който – въпреки тези разногласия – успя да постигне много. Даже твърде много.

И накрая... Като всеки мечтател, Роналд Рейгън понякога бе и наивен човек. Той, например, вярваше, че проблемът със световното замърсяване поне частично може да бъде решен, като боклуците бъдат пресовани до размерите на бейзболни топки, а след това потопени на дъното на Океана или изстреляни в Космоса.

Намалява ли тази негова наивност значението на постигнатото от него, което усещат ВСИЧКИ хора по света, а не само американците?

Мисля, че не.

Мир на праха му. Няма да пиша и “Вечна му памет”, тъй като и без друго знам. Много сме тези, които ще го помним. Ние – с добро и благодарност, Онези – със зло и омраза.

Към онези, които тук наричам “ние”, отправям един призив. Направете като мен. Запалете една свещ за душата на Роналд Рейгън.

Жоро Георгиев