Със същите управленски лица. Със същата политика, отречена от хората на изборите през юни 2001 г. Със същите грешки. Със същата омраза към опонента. Със същото преследване на доскорошния съпартиец. Със същото измамно чувство за единственост в дясно. Със същата изпразнена вече от съдържание синя кауза (защото едва ли „саможертвата" на Надежда може да бъде партийна кауза).

Така накратко може да се формулират резултатите от завършилия в събота в Пловдив разширен Национален съвет на СДС, който даде старт на синята предизборна кампания за местна власт.
Пленумът трябваше да демонстрира единството в СДС, но нито в залата, нито в кулоарите най-ярките му лидери Петър Стоянов и Иван Костов не само не се поздравиха, но дори избягваха да си срещнат погледите.

Синият актив така и не уплътни със съдържание идеята на българското Съединение, та да има смисъл да бие път до Пловдив, и то баш на националния празник 6 септември.
Цялата сбирка в тъмната зала на пловдивската опера приличаше на мистичен храм на древногръцките оракули, в средата на който бе издигнат олтар. А на олтара е качена разплаканата Надежда, която с пълно съзнание се принася в нечия жертва. Останалите пък дружно я подкрепят към кладата, под която фитилът вече е запален.

Алюзията не идва само от задушливата миризма, която произведе димката на Яне, а от чувството за осъзната обреченост, която сините искат да превърнат във войнственост. Затова и ключовите думи в словата на тримата Първи в СДС бяха: битка, мобилизация, оцеляване, дезертьорство, кураж.
Пленумът показа, че синият елит най-после е разбрал, че това негово СДС отива в небитието. И в предизборната си агония като че ли реши сам да си бие адреналинова инжекция. Без обаче да получи възможност да поеме живителна глътка въздух.

Защото от тъмната зала хората изплуваха на трибуната като сенки. По стените като отблясъци от огньове вървеше светлинният надпис „По-близо до хората" (мото на предстоящата синя кампания), но нито Надежда, нито Костов, нито Стоянов удостоиха с внимание реалните съдбини на обикновените хора. Не обелиха и дума за трудното битие на българина, за бъдещето на нацията. Речите им бяха войнстваща политиканщина, насочена към решаване на вътрешно-
Партийните ежби, пренесена обаче на предизборен терен. Това обаче вълнува все по-малко хора. Дали Надежда ще остане шеф на СДС, или Стоянов ще я замени, дали Костов ще продължава да бъде мизантроп, или ще проговори на човешки език, за огромната част от обществото има все по-малко значение. Защото България е стигнала до това дъно, в което истинските проблеми на индивида са свързани с неговото физическо оцеляване, а не с оцеляването на СДС.

Няколко основни грешки направи СДС на този пленум.
Първата е, че обяви курс към реванш. Изрече го мрачната физиономия на Костов. А споменът за неговото управление, което позволи ограбването на България, е твърде пресен. Това СДС просто няма правото да иска отново властта. Заради синята братовчедска приватизация, заради насадения в държавата авторитаризъм, заради партийния болшевизъм, заради диктата, заради притискането на медиите и опитите за икономическо съсипване на опонентите. СДС
не биваше да изважда Костов на сцената и чрез него да протяга ръка към властта. Навремето БСП скри Виденов след провала на неговото управление. А днешното синьо ръководство се остави да бъде отново впримчено във властовите апетити на Командира. Костов дори и не се притесни да покаже, че е готов да използва „саможертвата" на Надежда за свой трамплин. Прилепи се плътно към нея, изчислил, че тя може да го отведе към властта. Без да слезе от своя Олимп и без да е разбрал защо хората го лишиха от тази власт през 2001 г.

Втората грешка направи Петър Стоянов. Обявявайки Софиянски за гробокопач на СДС, седесарят Стоянов загуби ореола си на обединител на Голямото дясно пространство в България, за да остане в малката синя партия. Примири се да е един от „авторитетите на СДС", отстъпвайки широка територия за други авторитети в дяснотопространство у нас: Софиянски, Бонев, Каракачанов.

След това окончателно капсулиране на сините бъдещото дясно обединение (без СДС) изглежда все по-вероятно. Защото малките десни могат да се разберат, без някой от тях да претендира за водещ играч. Дори и да не успеят да възродят онова, истинско СДС, поне биха могли да създадат необходимия за България дясноцентристки съюз.

На този пленум думичката „кауза" беше фетишизирана. Не стана ясно обаче каква
е каузата на СДС. Ако е НАТО и ЕС, това е кауза и на БСП, и на ДПС, и на всички демократични партии у нас. Ако е пазарна икономика -това вече е действителността ни. Ако е демокрация - то в СДС, с неговия болшевизъм, май има най-малко демокрация, формулировка на синята кауза даде Стоянов, втъкавайки и днес в нея познатия ни от началото на прехода антикомунизъм. Това обаче едва л и може да е кауза на модерна европейска партия от XXI век. СДС имаше възможност да преобрази „неосъществената България, смазана в желязната ръка на 9. IX. 1944 г.", за която Стоянов бленува. Но вместо да гради страната, това СДС грабеше държавата. И той нищо не каза за това.

Третата грешка допусна Надежда Михайлова, обявявайки, че превръща местните избори в политически. Не може София, пък и който и да е град, да стане арена на вътрешно-партийни битки, когато става дума за транспорт, здравеопазване, бездомни кучета и престъпност. В това отношение и Софиянски, и Стоян Александров избраха по-печелившата позиция: да се конкурират на терена на експертите. Софиянски отказа да влиза в политически дебат на гърба на софиянци. Дори БСП осмисли това и на своя августовски конгрес излъчи сигнали за конкретно отношение към проблемите на България. Може да са били недостатъчно обмислени, дори глупави, но все пак столетницата демонстрира загриженост за държавата. Докато грижата на СДС на тези избори остава самото СДС.

И четвъртата грешка, пак на Михайлова, е, че не призова за истинско единство под знамето на СДС: и на Сугарев, и на Николов, и на другите изгонени сини, които в душата си остават седесари. Затова „14 декември" ще отцепва хардизбиратели, а из страната ще пълзи подписка в защита на Николов. Михайлова простира погледа си до там, докъдето се виждат само Костов и Стоянов. И смята, че това е достатъчно. Не, не е!
Защото хората, излъгани в надеждите си, изоставиха тяхното СДС. Защото това СДС провали хиляди съдби и уби вярата за почтеност в политиката.
Това СДС наистина няма право на реванш.
Валерия Велева
в. “Труд”, 8 септември 2003г.