Предизвестената отдавна новина вече е официален факт. Още в първия ден на следващата година България ще се присъедини към Европейския съюз. По този начин, след влизането ни в НАТО, ще бъде осъществен и вторият от основополагащите политически приоритети на страната ни, наложили се още през 90-те години на миналия век.

Разбира се, въпросите доколко пълноценен партньор ще бъдем в ЕС и доколко сме подготвени за икономическите, културните и политическите предизвикателства, които ще ни връхлетят, остават – и ще остават още известно време – на дневен ред. Колко ще продължи това време, това зависи само от нас. От способността ни да излъчваме необходимите управляващи в необходимия момент, както и да ги държим отговорни за техните действия или бездействия.

За никого не е тайна, че практически влизаме в ЕС не през парадния вход. Безпрецедентни в историята на разширението са мерките, наблюденията и строгият контрол, на които ще бъдем подложени заедно с румънските ни съседи. Така е, защото няколко поредни правителства не сториха всичко, което беше необходимо и по начина, по който бе необходимо то да бъде сторено.

Добрата новина е, че контролът отвън може да окаже положително влияние върху политиците и държавната машина. А лошата – че подобен драстичен контрол отвън изобщо се оказва необходим, за да се увеличат шансовете политиците и държавната машина най-сетне да влязат в час. Това означава, че ние самите все още не сме открили механизмите, за да упражняваме контрол над тях от наше име, а допускаме те да контролират живота ни.

Влизането в ЕС не е панацея, която решава магически всички проблеми. Събитията в Унгария го доказват недвусмислено. Затова, нека не се надяваме на чудеса. Но нека и така наречената ни политическа класа не се надява, че всичко, което предстои да се случи, ще се ограничи до появата на още няколко топли местенца в еврокомисии, европарламент и еврочиновничество, където да бъдат назначавани “своите” хрантутници и дембели. Защото ако тези люде ще продължат да разсъждават по подобен начин, присъединяването губи своя смисъл. Спокойно бихме могли да кретаме както и до сега.

Жоро Георгиев