Около визитата у нас на американския президент Джордж У. Буш, известен още и като Буш Младши, вероятно за да го различаваме по-лесно от татко му (защото и между татковите му имена има едно “У.”) се нагледах на забавни и екзотично скудоумни анкети, провеждани от български телевизии. Обобщено казано, въпросът, задаван на аудиторията от изключително начетените, вероятно многоезични (като за някои от тях многоезичието означава най-вече възможност да спретнат приличен донос срещу свои познати на сръбски, а дори и на китайски, ако се наложи) като бекграунд екипи на тези телевизии звучеше така: Ще спечели ли нещо (или директно и непосредствено, неумолимо сегашно като глаголно време “Печели ли нещо”) България от посещението на американския държавен глава?

Когато ти бъде зададен директно между очите подобен въпрос, не ти остава нищо друго, освен да се стъписаш. И да се запиташ, дали не си изтървал нещо. Да не би около визитата на щатския президент да е била организирана някоя и друга томбола, за да бъдат изтеглени печеливши номерца (този път, слава Богу!, поне не печеливши номерца на активни гласоподаватели, което също се е случвало) и да бъдат раздадени на късметлиите атрактивни парични и предметни награди?!?

Естествено, така формулиран - и зададен в подобен медиен формат – въпросът не би могъл да доведе до някакви значими отговори, заслужаващи внимание. Де що нормален (имащ акъл за пет пари) народ се погнусява и се въздържа да отговаря на тази тъпотия, а титаните на мисълта, повелителите на конспиративното мислене и патриотите, готови винаги да защитят Татковината си от САЩ, но не и от Русия например, се разпищолват и започват да ломотят онова, което им идва на ум и което е величаво, но единствено и само като количество. Те, клетите, така и отказват да приемат, засега, простичкия факт, че количествените натрупвания не винаги водят до качествени изменения… а още по-рядко до качествени изменения в положителна посока.

Междувременно се появиха и разкошни, гонещи скуката и безметежно веселяшки медийни коментари - като този, който прочетох в един варненски вестник и в който се обясняваше как – видите ли – в страната ни гостувала най-гнъсната гад под слънцето, защото Буш бил президент на САЩ, а САЩ харчели най-много долари за въоръжаване. Ерго, Буш бил виновен за някаква надпревара във въоръжаването (термин, между нас казано, загубил ОНОВА си значение още след като СССР бе смазан, попилян, нежалостиво бит в Студената война и изхвърлен на бунището на историята от предшественика и съпартиец на Буш Младши – президента Рейгън).

Ухххх че смислено анализче, казва си горе-долу грамотният човек. Екстра! Само нещо малко, незначи-и-и-и-телно мъничко, липсва. Онова, класическото. “Защо биете негрите?”, което би прозвучало още по-лекокрило на фона на Конди като държавен секретар на САЩ.

Ами да. Истина е, да речем. САЩ харчат най-много долари за въоръжаване и изследвания в тази област. Ами Русия? Това че тя харчи по-малко долари за тази цел… да не би да се дължи на обстоятелството, че е държава с неизмеримо по-нисък стандарт от Щатите, страна, в която и физическият и интелектуалният труд се заплащат по също така неизмеримо по-ниски тарифи? И ако съотнесем изхарчените от Москва и Вашингтон пари за оръжия към икономическите реалности във всяка от тези държави, а после пак направим сравнение на военните им бюджети, какви ли мили изводи ще се наложат?

Тук дори няма да отварям думи за програмите на Китай в тази област. Става дума за същия Китай, между другото, който – като икономическо равнище – заслужава десетки пъти повече от Русия да бъде пълноправен член на Г-8.

Но, да се върнем на грандиозната тема, зададена от интелектуалните анкети от типа “Печели ли България от визитата на Буш Младши?”.

Защо, питам се, когато приятели и съюзници си отиват на гости, домакинът се чувства длъжен да задава подобни въпроси? Защо не ги задаваме тогава, когато държавният ни глава се среща с други държавни глави или държавници, представляващи страни, дето не са ни нито чак толкова приятели, нито пък изобщо съюзници?

Няма значение. Да бъдат ругани Щатите е мода. Да бъде руган Буш Младши е дори писък на модата. А който не иска да ругае, но му се ще да бъде в крак с модата – опитва се да внушава, доколкото той, клетият, умее. Или, като АТАКА, “ребром” да му задава задочни въпроси, които – като ги прочетеш или чуеш – установяваш, че са съставени от значителен брой смислени думи, но само при условие, че всяка една от тях бъде разглеждана сама по себе си и без връзка с останалите. Което пък не е нищо ново за АТАКА, разбира се.

Та, накрая, все пак да кажа и нещо в леко, ама много леко, по-сериозен дух.

Първо - ако при срещи и посещения на такова ниво някой нещо ще печели, това се уточнява от съответните екипи далеч преди провеждането на самите срещи.

Второ – България е пълноправен и горд член на НАТО и съюзник, в рамките на този велик алианс, на Съединените щати. България е, също така, пълноправен и горд член на ЕС, чиито основен партньор и от икономическа, и от политическа, и от чисто военна гледна точка са отново САЩ. Българският народ е достатъчно достоен и самоуверен, за да не се притеснява от срещи на неговите държавници със съюзнически и приятелски държавници, дори и тези срещи да не бъдат “томболни” и да не водят до непосредствени изгоди.

Трето – Голяма част от българския народ сегиз-тогиз има причини да се безпокои, дали излъчените от него държавници спазват направения вече избор и дали не се опитват някак си по-свойски, по-братски, по-приятелски, даже почти по-съюзнически, да се държат с държави, които не са ни съюзници, като по този начин предават като “Троянски кон” (изразът не е мой, а на някакъв много хлевоуст руски “дипломат”) истинските си партньори.

Четвърто – България действително спечели достатъчно от посещението на американския президент. Толкова, колкото не би могла реално да спечели от обща визита на руския, китайския, северно- и южнокорейския, белоруския, венецуелския, сирийския и иранския. Спечелихме, или по-точно потвърдихме, мястото си като пълноценен и уважаван партньор в нормалния свят. В света на разбиращите се помежду си съюзници, които – макар и понякога на различни езици – говорят за, застъпват се за и отстояват едни и същи ценности.

А приятелите и съюзниците, които защитават и са решени до край да защитават едни и същи ценности, са добри партньори, които се срещат периодично и разговарят помежду си.

Без непременно някой от тях да мечтае за кент-флош-роял в ръката си, за да измъкне нещо от другия. И без другият да разчита, че домакинът му има само тъпа кента, за да му се качи на главата. Без томболи, без бинго, без лотария и без надцакване.

С разговори, понякога спорове и винаги с обсъждания.

Жоро Георгиев