- Г-н Танев, след една година управление на ГЕРБ, вървим ли с добро ускорение, или тъпчем на едно място?
- Аз не съм им бил учител, за да мога да им давам оценка. По принцип преподавателите не обичат да изпитват учени от други. Аз съм един от милионите, които се управляват от сегашния връх. Мога да кажа, че някои неща за година са по-на добре тръгнали, други обаче тъпчат на едно място. Това, което е по-на добре, естествено е това, че идват европейски субсидии към България или поне идваха до едно време. Трябва да се отбележи потягането на механиката на държавността, нещо като запаянтване, на държавността в смисъл на тези арести, които не непременно са най-лошото нещо.

Опит за административна реформа в страната, който е много по-мащабен, отколкото всеки преден опит. От лошите, каквито си признава и самото правителство, мога да посоча преди всичко доста сериозния дефицит на стратегическо мислене, което означава, че повтарят познатото и от миналото – липса на ясна посока, координация между различните реформи, по който начин не може да се върви напред. Умерен прогрес в рамките на закона има само в книгите с Швейк. По принцип така не може да се постъпва – без стратегически хоризонт.

Второто, което мога да отчета е голямата самоизолация, в която се поставя правителството – липса в голяма степен на кооперативност. Другото – нормално е едно правителство да сменя висшите ешалони на администрацията със свои хора. Винаги се е правило така – и в Англия се е правило така, и в Америка се е прави така, в Русия. Проблемът е другаде – дали тези, които идват, са по-добри, отколкото тези, които са сменяни. Според мен една страна, която е обедняла, която е поставена в позиция, близо до икономическа катастрофа, не може да си разреши лукса да не слага на висшите места нови ръководители, които са поне 2 пъти по-добри от предходните.

- Основни упреци към кабинета са, че има липса на реформи. В добавка – липсата на смелост и решителност те да бъдат извършени.
- Не съм сигурен, че няма опити за реформи. Има сериозни опити за реформи. Тези, които обвиняват правителството в липса на реформи, самите те бяха значително по-забити в това отношение. Може ли да ми кажете коя е реформата, която се правеше преди? Продаването на Електроразпределителните компании на чужденци, или продаването на българския външен дълг – превръщането му в доларови позиции? Коя беше голямата реформа преди и как се казва? Досега не съм я чул. Четири години предното правителство не направи подобна реформа. Сега има опити. Проблемът е само в едно – нямат координация – не може, когато има ограничени сили, да правиш тотална реформа във всяко отношения. Всички знаят, че когато имаш ограничени средства, се прави реформа единствено в ключовите и стратегически области. Ние ги знаем кои са, но проблемът е, че там не се пипа. Тоест разчита се в момента с метод проба и грешка чрез свръхактивност да се компенсира липсата на яснота – къде е дамарът, където трябва да се чукне.

- Не намира ли премиерът верния подход?
- Не точно верният. Искам да кажа, че с протегнати напред ръце и затворени очи знае какво прави и върви нанякъде. Знае, че трябва да се върви. Въпросът е, че не съм сигурен накъде вървим. Това е абсолютно неясно. В един ресор се върви в една посока, в друг ресор – в друга. Доста ясно е от административната реформа, която тече в момента.

Има два противоречиви коментара – единият – че се управлява лесно по време на криза, защото може да служи за оправдание, другият – че е истински малшанс да управляваш по време на криза.

Никой в момента не би искал да управлява. Кризата не е българска криза, тя е, както знаем, световна. Вероятно някой е чел, че Меркел взе мерки – 80 млрд. съкращения. Това е световна криза, подчертавам. Друг е въпросът, че има и българска криза. Но тя започна с източването на Централната банка, наследена от Тодорживково време чрез ТСБанк, Първа частна банка, „Мултигруп“ и какво ли не. До този момент точенето продължава 20 години, не искам да навлизам в подробности.

Искам да напомня, че Германия през 45-та година се е намирала в значително по-голяма криза от България – най-голямата, която светът някога е познавал. Най-срутената държава, с изпомпани мозъци, всеки може да види снимка на 104 немски учени в американски плен, тези които изкараха Америка на Луната. За машините знаем, че са били отвинтвани и занасяни в Сибир. Сградите са били във вид на тухли, с които останалите недоубити германци трябвало да очукват от варта и да си строят наново жилищата. Въпросът е, че тогава е имало стратег, който се е казвал Конрад Аденауер, аз често давам примери с него, който казва, кое е това ключово и единствено нещо, което трябва да се направи, когато си на дъното. Т.е. в криза може да се управлява, най-хубаво се управлява в криза. Това е красота, не оправдание. Така че отговорът ми е – с криза не можеш да се оправдаваш, кризата трябва да те привлича да измислиш кое е малкото, което трябва да реформираш.

Когато нямаш пари, обикновено залагаш на едно – на ум. Аз обаче не виждам протегната ръка към университетите, към умните хора в България, каквито определено има. Виждам едно политическо капсулиране в класическия български стил. Всяка партия е затворена в себе си, в централата им е ясно кои провеждат някакви свои упражнения по стратегиране. Забележете – те всички са неучили стратегии, стратегиране в публичната сфера. Някои само от тях – икономистите са учили нещо стратегическо, а смело се нахвърлят да пишат стратегии, вярвайки, че разбират от образование, военно дело, и затова правят стратегически реформи в здравеопазването – с експертност не се прави стратегия. Прави се с нещо повече – стратезите са политици, а не обикновени експерти от министерство.

- Но нали казахте, че стратегиите трябва да изработват умни хора от различните области, интелигенцията?
- Под умни разбирам виждащите по-надалече. Партийците виждат доста наблизо – те разсъждават в категориите на интереса. Докато тези, които са умните – биха виждали напред общата цел, общото движение. Не националният интерес в момента е важен, важно е движението, посоката, националната цел. Защото националната цел кажете каква е – според едни е десен, според други е ляв, според трети – центристки, четвърти – европейски, според пети – руски и какъв ли не друг.

Тоест най-неопределеното нещо е националният интерес, обикновено той е партийно дефиниран. Колкото партии – толкова формули за националния интерес. Но всички партии, до една знаят коя е националната цел. Както преди няколко години знаеха всички, че националната цел е да влезем в Европейския съюз. Това е – общата цел, което виждат необременените от прекалена партизация, партизанщина.

- Силната страна на управлението е битката с престъпността. Извоюва ли се според вас повече сигурност, има ли сериозен напредък?
- Има напредък в това отношение, независимо кой каквото ще да казва. Най-малкото се заговори за тези неща и предполагам, че продължаващите безобразия и кражби се правят най-малкото малко по-осторожно. Разбира се, че и обикновените хора реагират на това положително. Знам, че законно се прави в някои случаи на корупция с особено големи размери от различни магистрати. Но законно не е още непременно и легитимно. Да не пропускаме, че закон е било гоненето на евреи в хитлеристка Германия. Перфектни закони е имало по този въпрос, въпросът е дали това е легитимно. Това, че се подпряха магистратите, подпряха се синовете и дъщерите на старото право – на Ярослав Радев… Наследството на мисленето в категориите на адвокати, които миришат на пот и Хюго Бос едновременно, които могат да оправдаят легално всяка кражба.

Това поне се прави. Въпросът е, че такова потягане на държавността е само механично. Изисква промяна на културата. Едно правителство не може да го направи това нещо. То е въпрос на по-дълъг стратегически хоризонт, може би манталитетът трябва да се смени – робите трябва да започнат да свикват, че са господари и не могат да ги командорят както си искат, а другите трябва да свикнат с положението, че има закон и наказание, че има държава. Вижте съседна Турция – дали такива безобразия могат да се случат, както в България все още за съжаление.

- Според вас в крайна сметка дали гражданите имат критерии да оценят тези, които ги управляват? Само парите в джоба ли са мерило?
- Не, грешно и вулгарно е да се мисли, че народът разсъждава единствено и само по ръста на пенсиите и по материалните придобивки. Един народ се ориентира значително повече, по това дали има перспектива или няма перспектива. В името на перспективата някои българи са си палили къщата с лулите, както пише Захари Стоянов в „Записки по българските въстания.“ Българинът не е само материалист. Това би било една много обидна картина за българите – това не е вярно. Трябва му перспектива. Което означава проста и ясна грам стратегия на цялото общество – къде отиваме и кои сме. Това е въпрос на идентификация. Особено в момент, в който една отказала или отказваща се да съществува националност, отчаяна от липсата на перспектива. Няма друго. Хората са по-важни сега.

- Които ще получат доза оптимизъм от това, че все пак започва да се усеща държавата…
- Да, но това съвпада, разбира се, с ужасната криза и недостатъчната яснота по въпроса как ще се решава стратегически въпроса с изхода от финансовата криза. А говоря изобщо за стратегически поглед, за грам стратегия на цялото общество. Това означава ясна идентификация. Пак да се върна към Германия. Конрад Аденауер казва преди толкова години на германците – ние сега ще изградим заедно с нашите доскорошни врагове общ европейски дом и ще бъдем в него отличници. Искам сега в момента някой да ми каже къде да бъдем отличници – в коя посока. В Евразия, в ЕС, къде, по какъв начин, или в контактната зона между Изтока и Запада, каквато е турската стратегия, испанската. Да кажат на всички какви сме, кои сме. Това е най-важното в момента.

Що се отнася до административната реформа, която навсякъде тече – проблемът и там е подобен. Много хубави неща се правят. В момента 4 министерства свършиха стратегическия си преглед и това не е правено от много отдавна. Откриха се колосални грешки – като убийствени щатни бройки, разхищения, повтарящи се структури, Дянков я предложи (който разбира се ръководи тази административна реформа по свои виждания). Той си представя нещата така – по-малко бюрократи, по-малки заплати, по-малки разходи. Всичко да е по-икономично. Тоест реформата на администрацията в момента е оптимизация. Всичко това не е лошо.

Проблемът е там, че реформа на администрацията би следвало да има и стратегически момент в нея, а именно – че ще се слагат 2 пъти по-добри хора на местата, които се освобождават. Второ положение – гаранция, че администрацията на България няма да бъде повече третирана като обикновена бюрокрация. Тоест политиците са горе и те решават, а бюрократите отдолу и изпълняват. Но гаранцията трябва да бъде, че на администрацията ще й се подаде ръка по европейски, защото Европа е пространство на общите политики. Че ще се подаде ръка на администрацията на България, която не е толкова лоша, ще бъде тренирано лидерство в нея и тя ще заеме своето достойно място наред с политиците и неправителствените организации в съвместното изковаване на решенията. Тоест не ни трябва повече тренинг или съкращаване на администрация, тип бюрокрация. Трябва ни дебюрократизация на администрацията и пускането в изработени сега схеми. Трябва да се изработват схеми – как администрацията да взима участие във взимането на стратегически решения. Трябва тя да взема не операционални решения, както е сега, а и стратегически. Така започват да правят в Европа – мрежите, общите политики – това е бъдещето. Бих искал да видя такава реформа. За съжаление виждам само оптимизация, не че това е лошо, но не е стратегическо.

- Трябва ли според вас цели институции да бъдат сринати и създавани наново?
- Не, не може. Да вземем най-простия пример – военното дело. Не може, за да имаме Военноморски сили, да купим още 3-4 корвети, не знам колко подводници. За да имаме добра авиация, не бива да купуваме още 4 „Кугар“-а и не знам какви въздушни машини. За всичко това няма пари и възможности. Трябва да кажем коя е неврологичната точка на нашата сигурност и там да налеем малкото пари. Не можем да бъдем 100 % като в миналото с мащабни войски. Което означава пестене, това е пестенето, а не съкращаването на бюрокрацията.

- Нека да дадем и малко повече персонални оценки. Например за така противоречивата фигура на Симеон Дянков – най-обсъжданият министър.
- Мисля, че е проблематична фигура в това правителство. Но не мисля, че е сам, той по някакъв начин е свързан с някаква група, която пък изповядва някаква философия, една от многото между другото философии на икономиката и икономическия тип държавност. Мисля, че се досещам каква е групата, но тъй като нямам доказателства, не мога да говоря повече за това. Но мисля, че за такива хора като Дянков в момента не се нуждаем, вече е доказано, че за 1 година не роди достатъчно стратегически идеи. Може би трябва да си иде и на негово място да дойде един по-спокоен и по-философ, по-политик, а не само финансист. Икономическият министър трябва да бъде политик, философ, управленец, а не просто един финансист-счетоводител. По ницшеанска воля и с власт, не такъв ни трябва в момента.

Но той поне показа къде са пробойните и мисля, че това му е капацитетът. Дано да има повече, ако го задържат. В средата на кризата не е нормално да се местят ръководители, но при първа възможност, в идните месеци, когато се закрепи положението на свободното падане, би следвало министър-председателят да се обърне към друг човек, споделящ друг вид мислене в икономическата област.

- Посочете някого сред останалите министри като добър пример.
- Най-сърцато и добре върши работата си в някакво отношение земеделският министър. Не мога да се оплача от много от другите. Проблематична за обществото фигура е Цветанов. Ако той се ограничи в това, в което е специалист и не се проявява чак толкова като политик, в този момент, ще даде възможност за концентриране на политическата воля в една фигура – примерно в Борисов. Това е като музиката. На нас ни трябва един стратег. Това е като музиката – няма трима души композитори, написали едновременно нещо, има един. В този смисъл не могат да бъдат толкова разнолики и толкова много. Това е проблем на сегашното правителство – от една страна е “диалогично”, и това не е лошо, но от друга страна не е ясно кога ще си променят отново мнението. И това е заради липсата на единство в стратегирането. Според мен Дянков и Цветанов трябва да мълчат и да дадат възможност за стратегическо мислене на някой – може да е Борисов, може да е друг.
Валерия Йонкова/ vsekiden.com