Неотдавна, въпреки протестите на опозицията и на значителни слоеве от българското общество, Народното събрание реши да запази ДДС върху книгите. Също неотдавна Министерството на образованието констатира отчайващи резултати на проведените предварителни изпити за кандидатстване във висши учебни заведения. Оказа се, че много от подрастващите не само не са в състояние да осмислят художествени произведения, но не могат и да напишат три поредни думи, без да допуснат поне две правописни грешки. Като често срещано явление дори изпъкна допускането на повече от една правописна грешка при изписването на една единствена българска дума.

Че средното ни образование отдавна не е такова, каквото беше преди, това е очевидна истина, която не се нуждаеше да бъде потвърждавана допълнително от тези нелицеприятни факти. Едни са склонни да обвиняват за това поредицата от необмислени експерименти в тази област, други – прехода като цяло. Трети се втренчват строго в учителите, четвърти винят родителите, докато пети правят класическия избор и започват да хулят младото поколение. Вероятно всички те са в някаква степен прави. Още повече обаче е сигурно, че е нелепо отговорността да бъде стоварвана поединично върху тези или онези.

Така или иначе, наистина е трудно да бъде проумяно как така повечето избрани от нас наши представители в законодателната власт решиха, че тъкмо на този безрадостен фон е брилянтна идеята да подкрепят линия на поведение, която евентуално би довела до поскъпване на книгите. Те и без друго не са достатъчно достъпни за изнемощелия финансово средностатистически българин. Това едва ли е начинът, по който едно поколение, свикнало да “чати”, ще бъде насочено и към четенето. Това, също така, няма как да бъде начинът, по който държавата би помогнала на все още неотвикналите си от четенето граждани, да задоволяват пълноценно една толкова насъщна своя потребност.

Факт е, че повечето средства за масово осведомяване публикуваха и излъчиха материали, в които защитиха тезата, че отпадането на ДДС за книгите е нещо добро. Това прави чест на журналистите. Не би било обаче излишно самите ние да се замислим, дали не сме се превърнали в част от тази среда, която ако не е причинила, то поне е помогнала да се стигне до печалните резултати от предварителните изпити за кандидатстване във висшите учебни заведения.

Дори един бегъл поглед върху почти всички издания, отделили или неотделили внимание на проблема, сочи, че те изобилстват от примери за лош или неправилен български. Не само кандидатстващите имат едва бегла представа за това, кога трябва да бъде използван пълен член и кога – не, например. Или за “тънката” смислова разлика между използването на “кой” и “кого”. Уви, в последно време тъкмо медийното пространство се е превърнало в царство на самоуверена, самодоволна и самодостатъчна безпросветност, която повелява нещата да не започват, а да “стартират”, да не приключват, а да бъдат “финализирани”. И всичко това – гарнирано с чувството за безнаказаност, произтичащо от често използваното клише за “четвъртата власт”.

Това не се отнася, разбира се, единствено до печатните издания. Боже мой! Някой забелязал ли е, че очевидно в последно време за превеждането на чуждоезични продукции в телевизиите са били явно привлечени Сульо и Пульо, макар и законспирирани под различни псевдоними и имена? Дори и в така наречените национални, та дори и в чисто образователните телевизионни програми като “Дискавъри”, “Нешънъл Джиографик” и т.н. И ако преводът винаги е бил сложна материя, с която не всеки би трябвало да се захваща и, следователно, при подобни случаи можем да кажем, че не е виновен онзи, който яде зелника, а този, който му го дава, то как трябва да реагираме, когато хора с претенции за “водещи журналисти” бълват по адрес на събеседниците си въпроси от типа “И от КОЙ, все пак, очаквате подкрепа преди СТАРТА на следващата предизборна кампания?”… Това, че отговарящите не са особено по-грамотни… то едва ли е извинение за тези, които задават въпросите.

Пиша всичко това с ясното съзнание, че самият аз съм някаква скромна единица от същата тази медийна среда, че със сигурност нося своя дял от общата отговорност, че моята лична вина в това отношение е неразделна част от колективната, колкото и да е отричано понятието “колективна вина” по разни други поводи. Все пак се лаская от мисълта, че вината ми е по-малка от тази на отворковци като Андрейчо Райчев, който вместо да продължи тихо и мирно да славослови полезността, стабилността и незаменимостта на свидната му управляваща тройна коалиция, по едно време се бе захванал да остракира Баба Илийца от учебниците по литература, защото била отживелица в нашите компютърни времена. Любопитен съм, колко хора и колко дълго време биха пердашили Андрейча, ако си беше позволил да каже в САЩ нещо подобно за произведенията на Торо, например.

Всичко това не може да не оказва влияние върху децата. Те, горките, дори и да не четат вестници или интернет-сайтове, не могат да избягат от радиото или телевизията, откъдето все така ще попиват посредствен, ако не направо лош български език. И ще продължават да “чатят” вместо да четат, ако книгите поскъпнат заради неотменения в Народното събрание ДДС. Ако не се върнем към някои изконни и традиционни български ценности, които караха предците ни да заделят от залъка, за да изучат челядта си, въпреки съществуването на сентенцията, че “от хляба по-голямо няма”, нищо добро не ни чака.

Любо Дилов-син, един от най-активните застъпници за падането на ДДС за книгите, беше напълно прав, когато призова в отговор на тъпоумна реплика, отправена в Парламента, мъдростта на тази максима да не бъде първосигнално абсолютизирана. Защото както е истина, че всички ние имаме вина за съмнителната грамотност на подрастващите днес, истина е, също така, че тяхната съмнителна грамотност утре може да доведе до болезнена празнота не само в общонародните черепни кухини, но и в общонародните стомаси.

Жоро Георгиев