След всичко, което проследихме през отминалите дни на мъчителни разговори, политически скандали, прехвърляния на топката от отговорни към по-малко отговорни и към потенциални такива, единственото, което ми хрумна за финал, беше саркастичната фраза на един руски герой, която в превод би трябвало да звучи така: „То е! Но не е същото”.

Защото, бога ми, през изминалите дни всички трябва да сме се хванали здраво за измъчените злощастни глави и да вием от ужас, че ни подслушват, разработват, тормозят и задръстват от всякъде... Ако слушаме едните.

Ако, обаче, слушаме другите, набързо ще тръснем въпросната наболяла глава, ще я вирнем бодро и достойно нагоре, защото от нас никой не иска нищо друго, освен да живеем щастлив, необезпокояван европейски живот на розовия остров, на който се намираме. На това място героят със сигурност би извикал едно: „Оле!” и енергично би изтропкал шумно и емоционално пасо добле в унисон с оптимистичната ситуация, за която става дума. Това е положението. Със сигурност е то! Но не е същото.

И обикновеният средностатистически човек, когото смея да мисля, че представлявам, объркано се оглежда наоколо. Защото не може да хване правилния край на съдържанието, в което едни се оказват в железните примки на ограничения, популизъм, корупция, подтиснатост, черни хоризонти и брутално затъмнение. И в същото време другите установяват колко светъл, свободен, окрилен и подходящ е духовния свят, който обитаваме. Изключително странното е, че живеем на едно и също място, при горе-долу сходни условия. Държавата е една и някак си истината също би трябвало, ако не е една, поне да може да бъде обхваната с поглед, а не да пърха като рояк нощни пеперуди от единия до другия край на координатната система на ценностите.

И в това голямо объркване ние – средностатистическите, долавяме от тук от там разнопосочни сигнали за правилни агенции, за грешни ходове, за повишено напрежение, за кризисни срещи, за подкомисии, които ще оправят комисиите и в крайна сметка за Европа, която бди над големия български панаир и се грижи да не би случайно панаирджиите съвсем да я подкарат през просото.

Сигналите, естествено, ни объркват още повече, смущават нашите делници и ни карат освен очакването за тъмна, мрачна и безнадежна зима, да имаме настроение за несигурно и повече от абсурдно настояще. Разбира се, при противоречивата информация, с която денонощно ни заливат всички от всякъде, би било прибързано и повече от несериозно да градим категорични изводи и да сочим Лошия за назидание на аудиторията и за стабилизиране на душевното състояние на всички добри.

Затова ние - средностатистическите просто продължаваме напред, където ни чакат нормалните всекидневни задачи. Да попълним някое документче в общината, да си платим сметките, да отскочим до НАПа, да депозираме една-две молбички в Съда, за да имат и братята юристи какво да хапват в тези напрегнати за Европейския Съюз и за световната икономика времена, да осигурим собствената си вечеря, да проверим дали роднините ни все още функционират или са паднали зад борда на актуалното в някоя поредна схватка с бюрокрацията и беззаконието и после отново да продължим напред... Е, вярно, малко омърлушени и много обезверени заради водопадите от отрицание, в които всекидневно се къпем... Но в крайна сметка: животът продължава и ние-средностатистическите сме длъжни да го живеем. Добър, лош... – какъвто дадат...

А всъщност... кой го дава? В редките случаи, когато имаме време и настроение да седнем и да помислим по този въпрос, се сещаме, че няма някой определен, от когото нещата да зависят. Има просто всеобщ поток от негативна емоция и разнопосочни информации, който непрекъснато ни омаломощава и ни кара да се чувстваме безсилни, средностатистически и супер безсмислени на едно неуютно място, където нещата не са съвсем както трябва... С две думи: и мястото е то, но не е същото и всичко, което произлиза от него е подобно.

Тогава се раждат и други въпроси. Например:

Кой и с каква цел отваря за мислите и емоциите ни конкретна посока?

Дали точките на напрежение в обществените разговори и послания съвпадат с точките на напрежение в реалния живот?

Къде точно свършват проблемите на нашето битие и започват политическите фикции?

Не е ли по-уместно вместо да възпаляваме мисълта си по измислени теми, да се огледаме наоколо и да си обясним механизма, който създава възможности заместник-председател на Държавна агенция да бъде обвинен за търговия с влияние, заместник-областен управител да бъде задържан в момент на получаване на подкуп, а Инспекторатът към Висшия Съдебен Съвет да се окаже последна надежда за неслучаен човек в борбата му срещу прокурорски безобразия?

Сигурна съм, че това е същият механизъм, който ни потапя в блатото на безразличието и на идеята, че сме средностатистически и безсмислени, че не сме попаднали на точното място и че ... по принцип е то, но не е същото.

Сигурна съм още, че в живота на всеки има хиляди, хиляди опити, които категорично сочат, че доверие се гради изключително трудно. Процесът изисква дълго време и подходяща нагласа. Изисква благоприятно стечение на обстоятелствата. Изисква много и усилена работа и желание нещата да се случат. От страна на доверяващия и от страна на онзи, комуто се доверяват. Гради се трудно, а може да се разпадне само за секунди, като пясъчен замък.

Затова след всичко, което чухме и наблюдавахме през отминалата седмица, моля ви, избирайте изключително прецизно на кого и за какво да вярвате! Просто ми домъчнява, докато гледам как всичко е спектакъл и как ние-средностатистическите можем да се окажем „Златният шаран за поредните избори”!

А! И още нещо! Мисля, че е най-важното. Време е да осъзнаем, че не сме средностатистически. Запомним ли го, ще сложим началото на друг процес, в който някой въпроси ще получат правилен отговор, други – просто ще е безсмислено да бъдат задавани, а онзи герой, който разправяше, че :”То е! Но не е същото.”, ще може спокойно да се прибере обратно в литературата, защото тук - в реалния живот и мястото ще е подходящо и ние ще се окажем в точния момент и прословутият българският панаир, озадачено наблюдаван от любезната касиерка Европа, най-сетне ще затвори врати... Просто панаирджиите ще са наясно, че няма вече кого да объркват, защото никой не им се връзва на номерата.

Жадувам за този миг, в който животът ще е онова, което се случва, а политиката ще бъде просто начин то да се случва по-добре.
Даниела Иванова
водещ на предаването “Позиция”
Радио Варна