Въпреки изключително затруднената пътна обстановка в момента, обичаната от всички актриса Татяна Лолова дойде във Варна, за да изиграе своя моноспектакъл „Дуенде” по текстове на Лорка и Румяна Апостолова. И то навръх рождения си ден – нещо, което по собствените й думи, тя до момента не е правила. Лолова се престрашила да играе, след като видяла колко вдъхновени могат да бъдат на рождения си ден колегите й Георги Калоянчев и Стоянка Мутафова. 150-ото издание на „Дуенде” ще бъде утре, 10 февруари, на сцената на Фестивалния и конгресен център. Представление обаче ще има и тази вечер от 19 часа в зала „Европа”.

- Щастлива жена и актриса ли е Татяна Лолова?
- Аз съм жива и здрава след 11 часа и половина път, по един път от София до Варна, който приличаше на ски шанца и една видимост, която се нарича „флуу”, тоест не се вижда ясно кой идва срещу теб. Защо е всичко това, ами за да мога да присъствам днес и то отпочинала в хотел, в който винаги обичам да пребивавам лятото и с прическа, която ви я препоръчвам – Дарина ми я направи в самия хотел. И какво мога да бъда освен много щастлива жена и надявам се довечера да бъда щастлива артистка...

- „Дуенде” ли се оказа спектакълът на живота Ви?
- Не, спектакълът на моята среща с вас и на това, че аз цял живот се мъча да не празнувам рождените дни, обаче ФК-то се мъчи всеки път да направи радостен моя рожден ден – тук празнувах една кръгла годишнина, която не исках; не че не си признавам кога съм родена, аз съм родена в много хубава година. Просто така се случва, че си празнувам тук този празник, който би трябвало да е хубав за всеки, успял да се роди на тази хубава земя, в която има много напрежение, много притеснение, много мъки, но и много радост. И ние сме избрани в едно и също време да съществуваме тук, независимо чия майка по кое време е успяла да роди своето дете.

- Ако от Вас зависи, какво бихте променили в театралната реформа?
- Ако зависи от мен, никога не бих се заела с промяна на каквато и да била реформа, а най-малкото театралната. Бих искала да има чудесни артисти, да има артисти, които много обичат професията си, както аз мисля, че съм една от тези актриси, но мисля и че всеки, който се е хванал с изкуство, го обича. Бих искала и да могат да се срещат с публиката; да има публика, която да има желание да види представлението, защото едно представление на живо е нещо различно от това прекрасно нещо, което е киното, което е интернет, което е магнетофонът, което е камерата.

Срещата на живо е нещо много вълнуващо и аз се радвам, че мога да го правя. То е и много тъжно, защото е изкуство на мига. Тези, които ще дойдат довечера, ще видят нещо, което не може да се повтори дори утре, когато е точно денят на моя рожден ден; нито да се повтори с първото представление, което е било, когато съм играла за пръв път тази пиеса и живот и здраве с другите, които ще играя след това. Нещата не се повтарят и това е хубаво.

- С какво не свикнахте да се разделяте?
- Не свикнах да се разделям с раздялата и с хората, които обичам. Въпреки че когато ми се случи такова нещо, се мъча да си мисля за тези, с които съм се разделила, че те са все още тук, че мога да контактувам с тях. И ако например това са артисти, прекрасни, които са ми били колеги, когато ги видя заснети на екрана, аз не страдам, а имам чувството, че те просто живи идват при мен и ми казват, че си е струвало да бъдем заедно, че си е струвало да играят, да бъдат заснети, въпреки моята препоръка да се гледа на живо, за да мога да ги имам сега като живи. Мисля, че никой не може да свикне с тази раздяла.

- Привличате фотографите като магнит, как запазвате това излъчване през годините?
- Че Вие сте толкова млад, откъде знаете?! (Смее се, б.а.) Трябва да ви кажа, че чак толкова много фотографи не ме снимат в другите градове, нито в София, където съм родена. Просто във Варна обичат да ме снимат, защото съм хубав обект и защото във Варна винаги имам настроение. Аз обикновено идвам, когато е топло и когато шефът на ФК-то и неговият екип ме поканят лично да присъствам тук на „Любовта е лудост”, където се представям за кино артистка. Въпреки че отричам техническите средства, много ми се иска да съм играла по-често в киното, за да има още повече фотографи, които желаят да ме снимат.

- Каква е тази сила, дуенде, и чувства ли се понякога артистът лишен от нея на сцената?
- Артистът почти в целия си живот е лишен от това нещо, защото това не е нещо, което се прави всеки ден. Ако ти си в дуенде всеки път, мисля, че няма да можеш да издържиш на напрежението, да си в това състояние, лудо. И в пиесата се разбира, че не можеш да разбереш кога идва... Ти го искаш цял живот, затова почваш да работиш, за да имаш този контакт, тази обич, това дуенде... този свръх-контакт с тези, които са дошли да ти посветят мигове от своя живот, взимайки си билет или бидейки поканени на твоето представление. Но то не винаги става. Всички творци, а мисля, че и всички хора се стремят към дуенде, независимо от професията. Ето, аз не успях да стана много добър математик, но трябва да ви кажа, че тогава, когато съм имала радост от математиката, съм изпитвала такава радост и сила, каквато имам на сцената.

Тоест математиката, колкото и да изглежда различна, също може да те докара до това състояние. Всяко нещо, което правиш с цялата си енергия, може да те докара до дуенде, стига да ти се случи този късмет. Докрай не може да се обясни какво е. Ще ви повторя реплика, която понякога, невинаги казвам на сцената, че през 1934 г. – това не го казвайте на никого, тъй като е годината, в която съм се родила, просто знаейки, че майка ми е на път да направи такова нещо – Фредерико Гарсия Лорка написал едно есе, което на четене върви 25 минути. Лорка обяснява какво е дуенде, аз не мога в този час и половина да ви обясня какво е, нито сега, но това е нещо, към което всеки се стреми и дай боже да го получи в живота си.

- Как се справяте с всенародната любов?
- Например зимно време, отивайки в Театър 199, където обожавам мястото, екипа, работата си там, понякога някой успява преди или след представление да се хвърли върху мен и ако е по-нисък просто да подскочи, и докато аз се усетя, той ме целува... Слава богу, хубаво е, че в България по-рядко се целуваме в уста. Аз мисля, че това е много вредно, защото има много бацили и една целувка по бузата също е грипоопасна. И когато някой по-нисък ми се хвърли и просто се закачи на мен, за да ме целуне, аз му казвам: „Ама, моля Ви се, недейте, има грип!” А той вика: „Не ме е страх от грипа!” И не успява да чуе моя шепот: „Да, ама мен ме е страх!” Нищо по-хубаво от обичта...

Наистина не съм меркантилна пред очите на всички хора, но наскоро в едно предаване казах: „Меркантилна съм!” Обаче те после го изрязаха това. Меркантилна съм и разправих как съм казала на Хачо Бояджиев да ми плати, както плаща на западните изпълнители, защото аз съм си купила прежда, изплела съм си костюма, сложила съм импровизация вътре, не съм спала толкова нощи, имам нужда да поддържам тоалетите, с които играя... От публиката питат: „Ама не Ви ли дават тоалети?” Дават ми, ама не същите, които аз си купувам. И той вика: „Абе виж какво, има таван, махни тавана и ще ти плащам колкото заслужаваш.” Е, викам, сега махнаха тавана, обаче няма пари.

И затова аз съм ощастливена да бъда канена във всички телевизии. Като веднъж, когато ме поканиха в една телевизия, аз казах: „О, не мога в никакъв случай не мога да заслужа парите, които ще получа! Аз такива неща не мога да правя.” И на един колега, който беше дошъл да ме моли да приема участието, защото много държат на моето участие, аз му казах: „Разбери, Гоче, не мога, ти знаеш колко много роли имам, ти можеш да запълниш това телевизионно време, което струва пари и да вземеш тези пари, аз нямам с какво да ги взема.” И той вика: „Не те разбирам за какво ми говориш.” „Този хонорар, който ще ми дадат – отговарям му, – нали трябва с нещо да съм го заслужила.” „Ама те не дават никакъв хонорар!” Е, щом не дават, приех тогава.

Това беше участието ми при Слави Трифонов, обаче един друг ми каза: „Ама ти успя да изработиш за прозореца на гримьорната си!” А тя не ми е гримьорна, тя е гримьорна на Сатиричния театър. Аз просто по време на предаването казах: „Слави, ще ми направиш ли един подарък!?” Той си закръгли очите, защото беше чувал, че аз съм много не меркантилна, но понеже той прави много подаръци, вие сте забелязали – веднъж на цялата публика подари по един телевизор, – и знае, че аз няма да поискам цял остров, например Болшевик, дето сега е Света Анастасия, и вика: „Ще Ви направя подарък.” Аз викам: „Може ли да ми сложите дограма на прозореца, защото зимно време е много студено в гримьорната, а лятно време влиза прах и е горещо!” И той ми сложи това нещо.

Това е единственото, което съм измолила. Сега вече разбрах, че не се плащат тези участия и ходя от време на време, но трябва да ви кажа, че съм имала няколко, в края на миналата година, които с пари не могат да се платят; толкова радост съм получила и толкова обич срещу тези ми участия, че това нещо не може да се плати с финикийски знаци. И ето едно от нещата, които съм получила: Вървя с мъжа си и насреща идват две млади, хубави момчета, яки... Той ми казва: „Виж сега как ще те погледнат!” Те ме виждат и започват да ме гледат хитро. Приближавайки се към мен, се усмихват и ми казват: „Добър ден!”. Трябва да ви кажа, че това не може да се плати с никакви пари.

Не че имам нещо против две млади девойки да ме гледат хитро и да ми кажат „Добър ден!”. Обаче аз обичам страшно момчетата и затова се ожених за моя прекрасен Славе, и затова му родих едно прекрасно момче, а той пък след като се ожени ме дари с две внучета, момчета; вкъщи е пълно с момчета. Но жените повече обичат да ходят на театър. И даже е имало такива случки. Вървят мъж и жена и жената го бута, а той вика: „Кво бе, кво бе...” И тя го бута пак: „Татяна Лолова.” А той вика: „Мнооого важно!” (Смях, б.а.)

Но трябва да ви кажа, че това не само с мен се е случвало, просто има мъже, които предпочитат да гледат Бербатов. И са прави, защото и аз обичам да го гледам. Обичат футбол, обичат да седнат... не че обичат алкохола, ами реакцията му върху организма, както и разговора с приятели. Жените пък обичат да ходят на пазар, обичат да раждат деца, обичат да ги отглеждат, обичат да готвят, обичат да обичат мъжете си и обичат да ходят на театър. Затова не е рядкост жена да ти каже „Добър ден!”, но когато са две млади момчета, които няма откъде да те познават, тъй като никога не ме питат кога съм родена, а просто като ме зърнат и вече знаят, че аз съм техния човек.

Използвани са въпроси и на други медии