Чудим се от къде извира тази агресивност в децата ни.
Ами ние? Ние, възрастните, какви ги вършим? Вълната от насилие, която заля Варна тези дни, е повече от показателна.

Уличните схватки сами по себе си говорят достатъчно добре за личния пример, който даваме на младите. Най-драстичен, разбира се, e примерът със сбиването между областния управител Петър Кандиларов и офицерът Людмил Ангелов.
Кой е започнал боя вече почти няма значение.

Всеки от участниците в мелето сам знае истината за себе си. Жалкото в случая е, че сериозни и отговорни мъже ще трябва да се унижават пред военен съдия и да обясняват кой пръв бил ударил шамара и кой втори бил напсувал опонента си.
В тази история има почти всичко – екшън, интрига, кръв, политика, корпоративни интереси…
За съжаление липсва главното – възпитателен ефект!

Яйцето вижда кокошката в ролята на хищник!
Виждайки насилие, децата ни… усвояват видяното със забележителна прилежност!
В края на краищата утре всеки по-отракан хлапак спокойно ще може да защити изблиците си на непровокирана агресия със… заобикалящата го среда.
И ще бъде прав!

В глутницата вълци малките вълчета от сутрин до вечер се учат да убиват и игрите им не са нищо друго осен усвояване основни умения за убиване. Това виждат от възрастните, това правят. И никой не може да им се сърди, че Господ ги е създал такива.
Ние вълци ли сме?

Антон Луков