Продължение...

---

Правите ли си илюзия, че сегашните депутати мислят по друг начин? Аз не. Вярвате ли в кампанийните им обещания? Аз не. А в това, че моралът им е по-висок от вашия? Или че честният политик има по-голям шанс да спечели едни избори от нечестния? Не, не и пак не. Но чрез конституцията политиците са забранили на гражданите да им търсят политическа отговорност, ако не са депутати от парламентарно представени партии. Въпросните партии обаче рядко се възползват от това си право, защото се надяват, че ще дойдат на власт, и че тогавашната опозиция ще е толкова безкритична към тях като към управляващи, колкото те са били към нея като опозиция. Многочасовият семантичен спор в петък дали новите-стари мерки в борбата с престъпността да бъдат „извънредни” или само „решителни”, ни даде поредно доказателство за това.

Какви са последствията ? Пълна безконтролност на служителите от страна на обществото, и използване на позициите им изцяло за лична изгода и в ущърб на гражданите. Трудно създаване и поддържане на граждански организации, различни от партиите. Възприемане на самите партии като егоистични, лъжливи и корумпирани по презумпция. Пълно незачитане на закона, когато няма опасност от наказание. Повсеместна и безогледна корупция. И не на последно място – пълна безпомощност на свободното слово пред самозабравилите се чиновници и политици.

В такива общества има двойни стандарти: за “нашите” хора и за всички останали. За „нашите”- партийни членове и активисти, партията се грижи чрез държавата. За „останалите” - бедни, маргинализирани, самозатворени в рамките на семейството, приятелите, населеното място, без никакъв достъп и връзки с високите етажи на властта – не се грижи никой. Политическият дневен ред на обществото се пише САМО от партии, за които гласуват предимно най-икономически неактивните граждани на България. Мислещите активните и предприемчивите не гласуват. Първите се въртят в омагьосания кръг на недоразвитост, изостаналост и безнадеждност, присъщ на домодерните, патриархални общества, и чакат „Европа да ги оправи”. Вторите се оправят сами, но като вътрешни емигранти. Двете Българии рядко се срещат и още по-рядко – познават.

Вместо да противодейства на тези процеси, журналистическата гилдия, увлечена в конкурентна борба за оцеляване, ги подпомага. Обслужвайки корпоративни и партийни интереси, отказвайки да принуди политици и администратори да участват в свободен обмен на информация, медиите правят българската демокрация илюзорна. Защото свободата на словото кореспондира пряко с общественото разбиране за демокрация. Ако словото, което е начало на демокрацията, има нужда от защита, това означава, че демокрацията боледува. Значи, че повечето хора не се осъзнават като индивиди, а само като част от някакво цяло. Това превръща държавата в територия, в която няма ценности, няма морал, няма норми на обществено поведение, няма граници между добро и зло. Властта деградира до мрежа от взаимообвързани и взаимозависими престъпници, които преследват единствено своя интерес, и които призваната да се бори с тях правосъдна система на практика защитава.

Какъв е изходът? Партийните и непартийните граждани да имат еднакво право на политическо представителство в органите на държавно управление, а данъците да не са задължителни за гражданите, които не са политически представени. Такава система е справедлива и се основава на индивидуален избор. Лорд Камден я е аргументирал блестящо в реч пред английския парламент още през 1766 г.: Данъчното облагане и представителството са неразделни, както са неразделни човекът и неговото имущество. Без значение кой би бил това, никой няма право да взема на човека неговото имущество без съгласието му, тъй като ще извърши грабеж и ще потъпче и разруши разликата между свободата и робството...“.

Това не е възможно да се случи сега и вероятно още дълго няма да бъде. Но един възможен и за България напредък по пътя към свободата е усвояването на нейната философия. Тя е много проста и се основава върху принципа на личната неприкосновеност. Всеки е отговорен за своя собствен живот. Всеки се ражда с неотменимите права на живот свобода и собственост, присъщи на природата му на разумно същество, което може да взима самостоятелни решения и да носи лични отговорност за тях. Всеки има право да защити собствения си живот, свобода и законно придобита собственост, от насилствената принуда на други хора, но няма право да използва насилие срещу живота, свободата или собствеността на другите хора. Всеки може да избира лидери за себе си, но не и да налага управляващи над другите. Всеки определя своите цели на основата на своите собствени ценности. Всеки може да бъде свободен.

Свободата е правото да живееш своя живот както избереш, докато не нарушаваш равните права на другите. Тя е творческият принцип на живота. Проблемът е, че плаши и поражда чувство за самота, което повечето хора превъзмогват с подчинение. Но все някога човек отказва да се подчинява, дори рискувайки да го изгонят от рая. И прави първата стъпка към свободата. След време се решава и на втората - да мисли, да говори и действа сам. Голямо постижение - особено когато е много по-лесно да не правиш нищо.

България е в началото на своя път към Свободата. Но място за песимизъм няма. Малка група граждани, убедени в нейната кауза, ще променят страната си - въпреки съпротивата на значително по-голяма група техни съграждани.

Не се съмнявайте – всички големи промени започват така.

Калин Манолов
В-к “Черноморие”, 10 април 2006г.