През по-голямата част от двадесетгодишната си журналистическа кариера съм се стремял да говоря това, които другите не са могли или не са искали да кажат. Така разбирам мисията на журналиста. Вероятно така я е разбирал и колегата от Нова телевизия Васил Иванов, чиито апартамент взривиха наскоро заради неудобни репортажи. Поне преди взрива. Не открих такава визия обаче в морето от медийни коментари на тема „свобода на словото”, които този взрив провокира. Повечето от тях бяха написани предварително– с тезата, патоса и набора от клишета, само с празно място за името на поредния пострадал. Всяка излизане от коловоза старателно се избягваше с абсурдно звучащ аргумент – „от ситуацията да не се извличат политически дивиденти”. Чуете ли отсега нататък този израз, да знаете - това е новото име на цензурата в България.

Но нека оставим начина, по който повечето медии защитават свободното слово, настрана. Те имат право на него, докато не пречат на моето разбиране – че свободата на словото е неотменимо човешко право, с което човек се ражда, и че защитата му е работа на държавата. Кой, ако не държавата, създадена от гражданите да брани живота,свободата и собствеността им, е виновна, когато този живот, свобода и собственост се нарушават? Тротиловата шашка пред апартамента на Васил Иванов брутално взриви основни права и свободи. Всички публично осъдиха взрива. Никой обаче не обвини държавата в лицето на ресорните министри, и не поиска да поемат отговорност.

Затова миналия четвъртък петима души – аз, Асен Кънев, Пламен Даракчиев, Любомир Данчев, Крум Славов, решихме да свършим работата на политиците. Часове след взрива написахме писмо до столичната община, че на следващия ден организираме митинг под надслов „В Европа-без мафията”, тъй като посегателството срещу Васил Иванов доказа за пореден път: организираната престъпност е по-силна от властта. На призива ни се отзоваха 200 души, които в дъждовния и студен петъчен следобед категорично подкрепиха оставката на двамата министри, която поискахме.

Опитах се да гледам телевизионните репортажи вечерта – нямаше нито дума за това. Телевизионните камери сякаш нарочно се спираха на лумпени и „хващаха” партизански препирни. За цвят имаше по две-три мнения на граждани, вписващи се в предварителния сценарий – защита на Васко и свободното слово. Нищо за призива „Да отвоюваме държавата от мафията”, под който този митинг беше свикан, нито дума за прочетената в края на митинга декларация (огромна част от журналистите не дочакаха да я чуят, и дори не пожелаха да я вземат). Нищо за финансовата отговорност, която издателят на сп. „Клуб М” Христо Пеев предложи вътрешното министерство да поеме, като плати ремонта на апартаментите на всички пострадали, докато не залови извършителя, тоест докато не си свърши работата, за която му плащаме. Очевидно в България граждани все още не могат да търсят отговорност на политици, нито има много медии, готови да отразят подобен прецедент. За да „не се извличат политически дивиденти”...

Според мен общество, в което за обществените дела е прието да се грижат само държавни служители – политици или чиновници, тъй като само на тях им се плаща за това, е много болно. Схващането, че е необичайно и дори недопустимо „обикновен гражданин” да се интересува от разрешаването на обществен проблем, убедително го доказва. И фактът, че това мнение е широко разпространено, просто прави абсурда да оспорваш правото на гражданите да се интересуват от политика при толкова обсебен от политиката обществен живот, още по-голям.

Законодателят обаче не мисли така. През 1991 великите ни депутати не само че оспориха правото на гражданите на политическа активност – те направо го забраниха. В чл.11 на конституцията на Република България, която би трябвало да е република с представителна демокрация - т.е. цялата държавна власт да произтича от народа, пише: „Партиите съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите. Това означава, че партиите се ползват със статут на посредници на политическите права на гражданите. Това очевидно се е сторило недостатъчно на законодателя, защото следващият член 12 изрично разпорежда: “Сдруженията на гражданите НЕ МОГАТ да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъщи само за политическите партии”. Следователно партийният монопол е конституционно узаконен. Политическа конкуренция между партийно и непартийно просто не се допуска.

---

Продължава тук...