Открито писмо до Иван Костов

“Каузата напусна СДС. То е като моментът, в който духът напуска тялото. Истината е, че духът си отива от тялото, а не тялото изпуска духа. Когато каузата напусне една организация, не можем да тъжим за тази организация. Единственото, което има смисъл в политиката, е политическият дух. Именно ДСБ се превърна в новото тяло на този дух.”
Иван Костов

Г-н Костов, горните редове са единствената причина да напиша това открито писмо. Правя го, защото смятам, че има една граница, отвъд която арогaнтността и лицемерието просто не могат да бъдат търпяни – защото търпимостта ни прави съучастници, създава тяхната жизнена среда, превръща паметта и историята в тяхна територия. Нямате моралното право да претендирате нито за каузата, нито за политическия дух на СДС – защото това е каузата, която потъпкахте, и политическия дух, който поругахте.
Цялата история на СДС е минала пред очите ми – покрай трудно извоюваните победи видях и какви ли не предателства, подмяна на ценности, продажба на съвести, търговия с доверието на хората. Всички те бледнеят пред стореното от Вас – и като последствия, и като морална нечистоплътност. Не знам друг подобен случай в политическата ни история – един лидер да обяви създадената от самия него партия, издигнала го на най-високия пост в държавата и положила цялата възможна политическа мощ в ръцете му – за мъртва; след това без притеснения да я напусне и да създаде нова, опитвайки се по всякакъв възможен начин да приватизира избирателите й, да обсеби всичките й политически активи и да й остави в наследство собствените си пасиви. И да я хули ежедневно, систематично и безскрупулно – като че ли не е част от неговото собствено минало.
Вие обявихте СДС за творение на Държавна сигурност. Странно: тогава какво търсехте Вие там в течение на толкова години? Кой Ви издигна като депутат, политически лидер, министър на финнсиите и премиер; от чие име управлявахте четири години България – от името на ДС ли? Нарекохте Софиянски “помияр”, защото бил напуснал СДС и направил своя партия. Два месеца по-късно направихте същото. Вие какъв сте тогава, г-н Костов?
Мога да предположа обичайната Ви индулгенция, свързана с едно име – това на Надежда Михайлова. Трябва ли обаче да Ви напомня, че не сте първият, изразявал съмнения във водената от нея политика – макар и с коренно различни основания? Точно заради такива съмнения и открито поставяне на въпроса за пасивността на СДС, аз бях подложен на нещо като другарски съд на заседанието на Националния съвет на 13 май 2003 г. – като в ролята на обвинител се вживя не г-жа Михайлова, а точно Вие и Вашите най-близки съмишленици. Тогава ме нарекохте “търговец с политическото тяло на СДС”. Твърдяхте, че винаги ще стоите зад нея, че който напада лидера, напада и самата партия. Няколко месеца по-късно вече я демонизирахте, стоварихте върху гърба й всички възможни грехове. Бяхте ли тогава търговец с политическото тяло на СДС, г-н Костов?
Пиша тези редове и по още една причина – заради хората, които Ви вярват. Между тях има много мои приятели – и разбира се, има такива, които ми бяха приятели, а сега ме ненавиждат. Разбирам техния ентусиазъм, тяхната вяра и тяхната надежда – и аз самият съм ги изпитвал, и аз съм ги парсонифицирал във Ваше лице. Разбира се, техният избор е свободен и тази свобода е свещена за всеки демократично мислещ човек – но те имат и правото да знаят за кого става дума, преди да отнесете тяхното доверие в небитието. А има много неща, които те не помнят и не знаят.
Не знаят, че когато обявявате 14-ти декември за реалния празник на демокрацията, а 10-ти ноември за празник на Луканов, пропускате факта, че тогава Вас Ви нямаше там – сред хората, обкръжили парламента. По това време, а и доста след това, още пишехте статии в органа на ЦК на БКП “Работническо дело”, в които се здрависвахте с перестройката.
Не знаят, че изобщо не бяхте член на СДС чак до началото на 1995 г., когато Ви избраха за лидер, поради което по време на самия избор се наложи някой да поеме вместо Вас политическата отговорност за Вашата кандидатура – и тази глупост сторихме аз и Стефан Софиянски.
Не знаят, че страхливо изчезнахте в нощта на 11 януари 1997 г. и дълго време никой не можеше да Ви намери никъде.
Не знаят, че бяхте против уличните шествия и протести и дълго трябваше да Ви увещаваме, преди да излезете на улицата.
Не знаят, че в най-критичния за България момент се колебаехте дали президента да върне проектокабинета на БСП или да бъде допуснато второ комунистическо правителство след това на Жан Виденов.
Не знаят /или не помнят – все едно/ че първите си стъпки като министър-председател направихте заедно с Красимир Стойчев в качеството му на Ваш съветник: президент на втората по мощ икономическа групировка в зората на прехода, първи собственик на “Мобилтел” и кредитен милионер, чието дело услужливо бе спряно от излъчения с Ваша протекция главен прокурор.
Не знаят, че Вие дадохте разрешение за продажбата на “Моблител” на Майкъл Чорни и пак Вие му дадохте лиценза, благодарение на който компанията бе продадена за 800 млиона долара.
Не знаят, че всички, които днес наричате предатели, помияри и корумпирани, са всъщност Ваш персонален избор – включително Надежда Михайлова, която номинирахте за лидер веднага след своята оставка, но тя Ви отказа – на което се дължи и огромната Ви неприязън към нея.
Не знаят степента и мащаба на Вашите отговорности относно срамни сделки като тези с БГА “Балкан”, “Плама”, “Кремиковци” и цял куп още такива.
Не знаят причината за чудодейния просперитет на Славчо Христов и братя Джанкови, както и причините за пълната недосегаемост на контрабандисти като ранга на Самоковеца.
Не знаят още много други неща – а би трябвало да ги знаят, за да могат да поемат в пълна мяра отговорността за своя избор днес и за своето бъдеще утре.

---

Продължава тук...