Проблемите, породени от напрежението в СДС след сключването на коалицията с ДСБ, водят до един меко казано парадоксален страничен ефект. Изхабяват се предимно… новите лица.

И настоящият лидер Мартин Димитров, и предишния Пламен Юруков са такива. В провинцията е същото. От една страна сме свидетели на старческия егоизъм, примесен със завидна доза инстинкт за самосъхранение, от друга - на младежки ентусиазъм, пораждащ излишно говорене.

Колкото до изключенията, те по-скоро потвърждават правилото.

Тоест - по-скоро рано, отколкото късно, десницата ще бъде изправена пред нов кръстопът - отново стари муцуни начело на остатъци от стари партии и разбити илюзи или нещо съвсем ново, във вид на още по-нови лица… от сегашните нови лица.

Този ефект, между другото, едва ли е търсен нарочно от настоящите лидери на СДС и ДСБ, но вече се забелязва. Каквото и да говорим обаче, перспективите пред двете (възрастови) групи са коренно различни.

В 99% от случаите старческият егоизъм прераства в старческо слабоумие – просто такива са законите на природата. Нещо като синдром “Цола Драгойчева”! Разбира се, и тук има изключения. От време на време, веднъж на 1000 години, се ражда по един мъдър старец като Платон или Конфуций и… това е.

Наблюдавайки българските политически процеси по-отблизо не е трудно да стигнем до простичкия извод, че от старите лица в нашата десница мъдрец със световна слава едва ли ще се пръкне. По-скоро някои ще останат в историята вписвайки се в образ на Ким Филби, но това е друга тема.
Антон Луков