Наричат я Виелицата и госпожа Стихийно бедствие. Със своя темперамент и енергия Стоянка Мутафова би била способна да помете всичко по пътя си, ако не впрягаше тези сили в театъра. Може би затова дори на 85 (които ще навърши на 2 февруари) тя продължава да играе. Два часа преди да излезе на сцената на ФКЦ в спектакъла “Госпожа Стихийно бедствие” във вторник голямата актриса даде интервюта за няколко варненски медии, въпреки че по принцип не обича да го прави. Заради Варна, казва в случая. Зад гърба си Мутафова има хиляди представления и 17 участия в киното, което казва впрочем, че не обича много.

- Г-жо Мутафова, наричат Ви Виелицата, как успявате да запазвате това равновесие между собствените си вихри и тези извън Вас, в живота и в театъра?
- Ами вихри с вихри… (Смее се.) Ако нямаше вихри, мисля, че нямаше да я работя тази професия, защото нашата професия е вихър. Има артисти, които работят без вихър, но аз тях не ги признавам. Така че именно този вихър ми помага и искам той да се задържи по-дълго, за да мога и аз да се задържа по-дълго на сцената. То кой знае колко дълго няма да е, пък и много мразя някой като ме срещне на улицата да каже: пожелавам ти още 100 години все така. Ей такива глупости и клишета не мога да слушам. Още някоя и друга година – берекет версин!

- За какво не стигат тези 85 години, 60 от които на сцената?
- За какво са ми стигнали? (Смее се) Аз да ви кажа, докато се обърна и то станало. Макар още да ми се иска да не съм толкова възрастна, за да мога да продължавам да играя и не знам до кога ще мога. Все още мога, де. Но се страхувам малко да не стана за смях. Да не кажат хората, абе тази баба докога ще се върти по сцената. Може би вие трябва да прецените и да ми кажете, хората, които са в салона. Понякога ние малко като че ли губим преценка в това отношение. Аз винаги съм си казвала, че не трябва, отивам си. Но не знам дали наистина не трябва вече.

- Щом чувствате, че можете и хората искрено ви се радват, защо не?
- Лошото е, че в момента гласът ми никак не е добре, понеже снощи играхме в Тервел. Крайно време е вече тука, в нашата България, след като сме и в Европейския съюз да играем на топли сцени, на затоплени сцени. Ние отиваме там и не знаем какво е положението, но да кажем, че беше прилично. Когато стъпих на сцената, а тя е огромна, хамбар, не знам дали прилича на един такъв град да има такава грамадна сцена, но както и да е, салонът трябва и да се отоплява все пак, нали. Всички ветрове си бяха дали среща. И ние с тънки дрехи играем, по едно време чак ми падна гласа, вие виждате, аз почти като мъж говоря вече. Сега как ще играя сега, ами в София как ще играя, нали и там имам някакъв юбилей и т. н. Притесних се страшно. Мисля, че сцените трябва да са винаги отоплени и когато дойдат артистите, да играят при едни по-нормални условия. Онова време, когато тракахме със зъби трябва да е минало. Тогава бях по-млада и се издържаше, ама сега си загубих гласа.

- И кога бихте се почувствали европейска актриса, при това положение нещата като че не изглеждат никак европейски?
- Аз винаги ще се чувствам така, както се чувствам сега. Аз съм си балканска актриса и нямам намерение да се правя на европейка в този смисъл. Остава да започна да говоря и развален български, или немски, или френски. Това никога няма да се случи, аз съм си българка и то балканджийка, макар и да съм родена в София, нали е тука на Балканите. И се радвам, че съм родена тук, защото за мен това е едно много интересно място – имаме и море, имаме и балкан, хубава природа. Е, малко сме изостанали в това- онова, чистота и т. н. Много неща трябва да гоним, но за това сме си виновни и ние, да го кажа право, целият народ си е виновен. Народът си изгражда държавата, избира си управниците. Та надявам се обаче да се стреснем и полека-лека да догоним онова, което не сме достигнали.

- Оптимист или песимист сте за България?
- Оптимист съм, защото виждам, че хората имат амбиции. Не знам как ще бъде с материалната страна, защото това има голямо значение. Трябва да има и на какво да се облегнеш, а с празни джобове работата не става. От друга страна пък се гордея с това, че хората в България общо взето не са много културни. Българите обичат да четат, те се интересуват от всестранна литература, не само от наша, но и от всичко, което излиза. За разлика от тези големи държави, няма да ги споменавам, но съм пътувала много и съм видяла колко на тесничко гледат там. Средният европеец или средният американец, да кажем, си чете разни трилърчета и няма никакви други интереси, за него е много важно да се сдобие с хубавия хладилник, басейна на двора, всички тези битови условия, които все пак не те правят кой знае какво. А ние не можем да се оплачем, че не четем, че не се интересуваме от световната литература. Поне до скоро, сега не знам новият човек как е, с тези компютри, с които много си служат. Но друго е да прочетеш една книга на световен автор, друго е да го видиш по телевизията или от компютъра да възприемеш някои неща. Би трябвало да продължим в този дух на култура на четене, да не изоставаме и да не ставаме като средния американец с трилърчето в джобчето и само бизнеса, бизнеса и домашните удобства, аз много против това.

- Г-жо Мутафова, кога за първи път дойдохте във Варна?
- Аз съм го казвала много пъти. Бях на три години, когато майка ми ме доведе тук на курорт. Не знам защо толкова силно ме впечатли като видях морето, между двете колони, както и сега си стоят тези две колони. Когато застанах там и видях морето, аз се задуших, гърлото ми се задуши, хванах се за гърлото. Мисля, че само във Венеция така съм реагирала, когато видях Палацо ди Дожи. Просто се задуших от щастие, че виждам морето. Аз много обичам да плувам и майка ми плуваше хубаво. Бях много малка, но и сега си спомням, че не се чувствах малка, така ме извиси това, което видях с очите си – това море, тази необятност, нещо грандиозно, нещо величествено и никога няма да го забравя. Това е първото ми впечатление от Варна. Майка ми нарочно ме заведе направо там, да видя морето. После стана пишман, защото аз веднага се научих да плувам и не я оставях на спокойствие. Тя ми викаше, ще стоиш тук. А аз как да стоя, ами че аз плувам като малко рибче. Моите родители знаят, че аз не обичах да плувам с компания и даже веднъж загубих бряг – тогава се уплаших. Но улових посоката и като видях бряг се успокоих. Общо взето в морето съм се чувствала винаги по-добре и съжалявам, че сега на тези години не мога да плувам така. За това и не идвам лятно време на море. Защото морето много ме тегли – миналата година или по-миналата настинах страшно, беше студено и аз се бухнах в морето. Но не съжалявам, това беше последното ми по-дълго плуване. Затова обичам Варна, защото тук за първи път видях морето. По-рано тук кой знае какви хотели нямаше – имаше “Чайка” или квартири под наем. Но повече ходехме на Св. Константин – манастирът даваше стаи под наем. И Балкана обичам, но морето като че ли обичам повече. Някои казват, много е скучно – вода, вода и гледаш едно и също. Не е така, за мен всеки сантиметър от водата е много различен, има едни отблясъци от слънцето, от вятъра, самото море, то се движи, то живее и аз усещам този живот.

- А за фестивалите във Варна…
- Не, не обичам фестивалите. Не обичам шумния живот. Идвам заради хората, заради приятелите. Там се правят едни общи разходки, айде неска с еди-кой си адмирал, айде утре… Тези програми аз не ги обичам, аз обичам да се разхождам сама, да сядам до морето, шумните събирания не ги обичам много. Фестивалът си е фестивал, хубава работа, ама аз гледам като дойда да се поскрия малко и обичам това хотелче, сега се казва “Релакс” – има хубав двор, хубави дървета, цветя. Но много да се разкарвам насам-натам, по разни срещи, не, аз съм човек, който обича да се усамотява.

- Къде се чувствате по-добре – в киното или в театъра?
- В театъра, абсолютно. Мен киното не ме тегли. Не съм на мнение, че сме имали кой знае какво кино. Не ме задоволяваше това, което ставаше. После и не съм била поканена за някаква по-голяма роля. Така мина живота ми без кино. Аз съм за живия театър, да чувствам публиката, този дъх от салона. Кино, телевизия, радио – това е все пак техника, а тук е истинско. На сцената живея истински.

- Какво обаче не изиграхте в театъра и повече или по-малко съжалявате за това?
- Всеки артист има неща, които не е изиграл. Например бяхме започнали да правим с Младен Киселов “Столовете” на Йонеско – това беше роля, за която аз умирах. Той замина за Америка и се свърши. Всъщност аз не съм копняла много за този роля, защото мислех, че няма да имам сили. Обаче той ме слагаше на точно такива места и смяташе, че аз имам вътрешен потенциал, който не съм използвала и може би. Точно, когато замина трябваше да играя Майка Кураж (“Майка Кураж и нейните деца” от Бертолд Брехт, бел. ред.). Друга една роля, когато аз бях още по-млада, това беше в “Професията на г-жа Лоран” и там има един силно трагичен монолог.

- А какво би било Вашето пожелание към варненци?
- Първо, да се радват, че имат това прекрасно море. Защото съм забелязала, че хора, които живеят на море, много не му обръщат внимание. Хората трябва да бъдат по-романтични в това отношение. Морето е такова богатство, което не всеки го има, а и Варна е такъв хубав, голям, солиден град. И второ, да се стремят да постигат това, към което се стремят и да не се предават, да бъдат силни и да вървят напред. Да бъдат равни на хората, живеещи в Европейския съюз. А хората, които живеят на море или на голяма река имат нещо в себе си, забелязала съм, по Дунава, в Русе и в по-малки градове хората носят нещо особено – морето, реката носи нещо от някъде, занася го другаде и това се отразява на човека, той е с по-широк дух, по-широк мироглед. Пожелавам им този дух да се разширява все повече и повече.

Използвани са въпроси и на други медии