Няма да крия - косата ми настръхна когато видях как граждани от Дупница на талази налитаха към камерите и микрофоните, за да защитават пламенно същността, делото и завета на така наречените братя Галеви в сутрешния блок на една от основните български телевизии. Те обясняваха как лъжебратята били направили много за града, за бизнеса в града, за инвалидите в града, за бедните в града, за тази или онази прослойка в града. Колко щедри били и колко човечни. И как - едва ли не - представлявали слънчев лъч на надежда за промяна в непрогледната тъма на несретата, будещите съмнения политико-икономически сделки и други гнусни безобразия, които ни заобикалят вече години наред.

Ако косата ми успя да се изправи, докато наблюдавах изблиците на това “гражданско” поведение, то кръвта ми пък бе на път да се съсири направо във вените и артериите ми, щом видях, че и представители на сериозни политически сили от града се включват в този перверзен хор. Сини, червени и центристки местни партийни функционери, както и градският кмет, се надпреварваха да убеждават прогресивната общественост, че ако “братята” не са най-хубавото, случило се на страната ни от основаването й насам, то поне със сигурност заслужават най-малко второто място в тази своеобразна класация. Странно или не, искрено или не, със задна мисъл или без такава, единственият, който отказа да се включи в припева, бе представителят на “Атака”, за което не мога поне номинално да не го поздравя, колкото и отвратително неприемлива да изглежда в моите очи тази партия.

Всъщност, наблюдаваното в сутрешния блок на въпросната телевизия не е ново явление. Подобни феномени са били наблюдавани и преди.

Заради “благотворителната” си дейност, например, ХАМАС се радва на широка подкрепа сред определени слоеве от палестинското общество. Нищо че “благотворителността” на терористичната формация, овладяла ивицата Газа, се явява като нелеп заместител на нормалното управление, нищо че тя има за цел чрез добре премерени подаяния да направи хората зависими и податливи, вместо те да бъдат свободни и способни да изберат самостоятелна линия на поведение.

Заради жестовете си на “щедрост” редица гангстерски фамилии в Италия, САЩ и къде ли още не по света също са успявали (успяват и днес) да предизвикат подобни прояви на обществена и - макар и с половин уста - политическа подкрепа.

Стар почти колкото човечеството е изразът “ако не можеш да ги победиш, присъедини се към тях”. Това е една отвратителна и принизяваща духа философия, но това днес е и единственият шанс за оцеляване на хората, изоставени от собствената си, абдикирала от основните си задължения държава. Хвърлени на вълците, тези хора започват да се упражняват да вият като вълци… или поне да се опитват да видят нещо добро в овълчването, най-малкото защото никой не им е дал гаранции, че ако вълците изчезнат, няма да нахлуят хиени, тарантули, усойници или някаква друга гад.

Когато човечецът не намира подкрепа в своята държава, той започва да търси такава другаде – и често я намира в някоя вече съществуваща, повече или по-малко организирана структура, в лицето на която той съзира познатото зло, далеч по-малко обезпокоително от непознатите злини, които го дебнат. И човечецът не е виновен за този свой печален избор. Виновна е именно държавата, допуснала злото да се появи, да пусне корени и да разцъфти, а на моменти даже легитимирала самото зло – независимо дали под формата на нелицеприятни финансови взаимоотношения или на почти потайно пиене на кафе с неговите титуляри, маскирано с легендата за събиране на важна информация.

Независимо дали иде реч за Галеви в Дупница, за ТИМ във Варна или за някое друго сродно явление, винаги става дума за едно и също. Човекът е социално организирано животно и когато не вижда организация и ясни правила в държавата си, инстинктът за оцеляване го кара да търси такива другаде. Често ги намира в структури, които всъщност подкопават и са на път да подменят дори и самата държава.

Днес ние сме не толкова граждани на Република България, колкото заложници на безобразията, които се случват в нея - заради безхаберието, абдикацията, а често и престъпното съучастничество на държавата.

Понятието Стокхолмски синдром се появява във връзка със събития от 1973 г., когато неколцина банкови служители от шведската столица са били взети за заложници от разбойници и държани в плен в продължение на няколко дни. След освобождаването си те – неочаквано за мнозина – започват да демонстрират разбиране към своите похитители и дори да ги защитават пред властите.

Почти същото е при нас. Само дето не става дума за няколко дни на заложничество, а за десетилетия. И никой все още не ни е освободил от похитителите ни, ние започваме да ги браним още докато сме практически в тяхна власт.

Към този специфичен български вариант на Стокхолмския синдром трябва да добавим като симптоми не само защитата на Галеви от страна на дупничани. Тук попадат безусловното русофилство на мнозина нашенци, наблюдавано дори и днес, на фона на получените от Москва газови шамари, философията “от мен нищо не зависи”, разцветът на така наречените “бизнес-партии” – първо по места, а скоро и в национален мащаб, склонността към конформизъм и приспособяване в името на оцеляването, която не е имала такива мащаби дори и по време на турското владичество по нашите земи.

Българите често се бием в гърдите от гордост колко ни е древна държавата. Вместо това е редно да си припомним, че древността – сама по себе си – не е убедителен източник на гордост и достойнство, каквото и да приказва Божидар Димитров. Редно е да осъзнаем, че е наша отговорност да си върнем тази държава, на която – според действащата Конституция – именно ние сме върховният суверен.

Иначе би се оказало, че чешкият майстор на провокативни инсталации е бил напълно прав, допускайки България да бъде представена като кенеф. И не е въпросът колко е засегнат фрагилният ни национализъм от тази инсталация, при условие че дори не си правим труда да се държим като достойна нация. Въпросът е кой ще пусне водата, ако не самите ние.
Жоро Георгиев