Стела Веселинова е родена във Варна, където в училище „Любен Каравелов” през 1989 г. завършва паралелката по изобразително изкуство. До 1995 г. се занимава с различни неща, след което продължава образованието си в академията за изкуство и дизайн „Герит Ритвелд” в Амстердам, Холандия, където през 2001 завършва архитектурен дизайн. Тази година Стела остава за по-дълго в родния си град, а причината за това е участието й в артистичния проект „20 години”, с който художници, работещи в различни жанрове, ще отбележат кръглата годишнина от падането на желязната завеса.

- Защо остана в Холандия и с какво се занимаваш там?
- Всъщност аз нямах намерение да емигрирам. Не съм заминала с идеята да оставам някъде другаде, но в края на ученето си се запознах с един човек – холандец, който и досега е мой спътник, в живота и в работата. Така останах в Холандия. Имаме студио за пространствен дизайн и това е, с което се занимавам там – дизайн, проучвания, стратегии, правим много свободни проекти, в смисъл не за клиенти, а неща, които замисляме сами и търсим финансови възможности за реализация; или по-артистични неща, свързани с някаква тема например... В последните две години интересът ми е насочен повече към пространството на града и в града.

- Защо реши да участваш в проекта „20 години”?
- За този проект разбрах сега, когато се върнах във Варна. Прочетох във вашето издание и след това се запознах с Петър Костадинов и Петър Минчев, които са двамата организатори. Попитах ги дали мога да участвам и така.

- Какво предизвика интересът ти?
- Това е хубава инициатива и много се радвам, че нещо такова се случва тук, защото тази година навсякъде в Европа има нещо подобно – правят се фестивали, изложби; навсякъде се отбелязва този период от 20 години, който ние наричаме „преход”. В този момент се поглежда и назад, и напред, и се рефлектира върху мястото, в което се намираме сега...

- С какво конкретно ще участваш?
- Трябваше да си помисля много бързо с какво да участвам, защото времето беше малко. Вероятно ще бъде работа, която е базирана на фотография. Колебая се между две неща, едното е тема, която мен по принцип ме занимава – идентичността на места и пространства в състояние на трансформация, временните неща в градското пространство, неща, които се случват уж за малко, но остават. Онази временност, която преминава в някакъв статус на постоянство. Това ми е интересно в контекста на градската среда, защото тя по принцип е организирана и планирана, или поне би трябвало да бъде. В България това не е точно така, особено във Варна години наред нещата са се случвали без особена организация, без някакъв контекст, който да дава точни ориентири и стратегии.

- И все пак на какво спираш вниманието си?
- Ще участвам в проекта със серия фотографии, имена на улици. Един вид карта на едно емоционално състояние. Тя не показва някакво реално място, не коментира физическата форма на града. Това е едно нематериално измерение на всекидневното, фрагменти от повърхността на града, свързани в процеса на едно лично търсене, в пространството и във времето.

- Какво според теб не се случи през тези 20 г. на преход?
- Труден въпрос. Според мен множеството от хората не можаха да намерят начин да дадат форма на свободата, да развият активно отношение и ангажираност, след един период на много ограничения, в много отношения. Един вакуум. Всички предишни структури се разпаднаха, добри или лоши – няма значение. И от някъде трябваше да се започне. Преходът бе времето след експлозията на вакуума, време за търсене и създаване на гравитация.

- Ти лично какво си спомняш от 10 ноември?
- Самият ден не си го спомням конкретно. Периодът непосредствено след това беше много вълнуващ! Проследих много отблизо провеждането на първите избори след 1989, като член на БСЧИ (Българско сдружение за честни избори и граждански права) във Варна. Бях част от група млади хора, тъкмо завършили гимназия. Искахме да участваме активно в това, което се случваше в България. В това време аз имах и възможността да направя свободен избор за бъдещето си и през 1995 г. заминах да уча. Но в този период много хора заминаха не само да учат, просто напуснаха България.

- А връщат ли се, какви са впечатленията ти?
- Не мога да кажа, че повечето остават, или повечето се връщат. Моите впечатления, поне от хората, които аз познавам, са, че едни се връщат, други остават. Във всеки случай сега има много българи, които водят един номадски живот, работят там, а живеят тук и съществуването им е подчинено на това разпръскване на хиляди километри. Има много хора, които дори не работят легално навън, но го правят, а животът им всъщност е тук.

- Изглежда твоят живот е по-скоро там?
- Не мога да ти дам еднозначен отговор, не знам. Засега, да. И на двете места се чувствам у дома. Мислила съм си много за връщане в България и бих го направила.

- А как би искала да виждаш следващите си 20 г.?
- Следващите 20 г. виждам себе си много по-свързана с България и с неща, които искам да правя тук, с хората, които живеят тук, във Варна. Ако бих се върнала в България, то ще е заради нещо, което е свързано с града. Никога не съм била емигрант в този смисъл – да обръщам гръб и да затварям врати. Както ти казах, не съм заминавала с идеята да оставам там.

- Спомена, че искаш да работиш за създаването на център за култура и дебат във Варна?
- Това е идея, която не е само моя. Но когато се върнах това лято, останах много дълго – почти два месеца, наистина много време, и направих усилия да говоря с колкото се може повече хора, които по някакъв начин се занимават с култура или са свързани с културата, за да разбера дали има енергия, дали има хора, които биха искали да се започне нещо. Такъв център може да се случи, но преди това трябва много внимателно да се погледне контекстът и просто да се види какво има налице и какво няма, да се дефинира форма за конкретната ситуация и стратегия за стимулиране на публика и активни участници. Има страшно много неизвестни и те трябва едно по едно да се направят известни, да се изяснят.

- Как намираш културната среда към момента?
- Не се случват достатъчно неща във Варна. Може би защото няма подкрепа от страна на държавата и от страна на общината, или ако има, тя е минимална. После, нещата, които се случват, бих казала, че стават по инерция. Фестивалите са главната линия, която се поддържа от общината и те дават на града някакво лице навън, но в града има страшно много потенциал и хора, които с малка подкрепа биха обогатили много средата. Тези хора в момента нямат участие в планирането на културната стратегия на града. Но аз си мисля, че в момента, в който се посъбере една група и се изясни къде сме и кои сме, какво искаме да правим и как да го правим, със сигурност можем да се обърнем за помощ и към европейски институции, фондации, или други организации, които биха видяли някакъв смисъл в това. Варна все още няма утвърдено място на съвременната културна карта на Европа, това е моето впечатление.

- Не може да не си чувала за проекта „Варна – Европейска столица на културата през 2019”?
- Да, чувала съм. Но знам и каква е конкуренцията на Варна за този проект. И Варна има страшно много работа, ако трябва да се стигне до една печеливша кандидатура. Културата е много важна за един град. Тя е магарето, което тегли колата напред. Културата и културните ресурси трябва да заемат ключово място в стратегията за развитието на града, в неговата социална и икономическа политика. В момента, в който се осъзнае това и се започне да се инвестира в култура и образование, тогава и много други неща ще започнат да се случват и да стават по-добри. Но моето впечатление е, че тук това не е приоритет. Един пример, Градската галерия, все още няма уебсайт... Има неща, които се случват и хората в града не знаят, че се случват. Информацията е малко, неорганизирана и все в последния момент може да се намери.

- Какво би представлявал центърът за култура, който искате да направите?
- Ако въобще се стигне до там, това би била една отворена къща, в която да има място и за изложби, и за прожекции, за дебати, за много неща; с библиотека, с място за събиране... Би могло да бъде и една структура, която е разпръсната из града и чиито пространства са на различни места. Не е задължително да е в една къща, аз казвам „отворена къща”, но то може да е платформа, която да работи с различни пространства, защото е много трудно във Варна да се намери едно пространство за такава цел. За осъществяването на нещо такова не само общината, но и бизнесът би могъл да помогне. В Амстердам например това е важен аспект от дейността на много бизнес компании – подпомагането на изкуството и културата и инвестирането в културни проекти.
Васил Тоновски