Не можем да се сетим колко пъти политици от СДС и БСП са обвинявали Симеон Сакскобургготски, че искал да премахне партиите в България. И ако това се случи, как политическият плурализъм щял да умре, а с него и цялата ни демокрация!
Разбира се, сините и червените политици правилно уловиха смисъла от съществуването на политически партии - те да отстояват на различен тип политика, да имат различна идеология, с които да спечелят доверието на хората, и след това да управляват страната. Да дадат възможността за избор на гражданите, които да припознаят една или друга партийна сила.

Нали именно възможността за избор е фундаментът на демокрацията?
Откакто НДСВ е на власт обаче, понятието "избор" битува в умовете на политиците от опозицията само на теория. Защото вече повече от година СДС и БСП не са доказали на практика какъв е смисълът от съществуването им, с какво са по-различни от останалите и защо трябва да им се гласува доверие. Нещо повече, все по-трудно е напоследък да се намери разлика между синята и червената партия. Тук не става въпрос само за факта, че и двете политически организации поискаха вот на недоверие на кабинета по една и съща тема. Не става дума за факта, че СДС се приближи към БСП, като постепенно заряза антикомунизма и прие на въоръжение социалдемократически лозунги като "Свобода, солидарност, справедливост". Не става дума и за това, че БСП се демократизира и иззе от СДС знамената им - НАТО, Европейския съюз, приватизацията, реституцията и т. н.
Просто и двете партии говорят на един и същ език
И колкото и да е странно, точно тук всъщност е разликата. В начина, по който Надежда Михайлова и Сергей Станишев управляват партиите си. А от поведението на лидерите до голяма степен зависи и образът на партията, която те представляват.
Обикновено един лидер тежи на мястото си и се смята за силен, когато: 1. е харизматичен; 2. е на "ти" с партийните структури и знае какво се случва в партията му по места; 3. произвежда политически послания; 4. говори с хората на техния език; 5. умее да балансира между крилата в организацията си; 6. има действен екип, на който може да се опре, и 7. има международни контакти, т.е. поддръжка от чужбина.
И Станишев, и Михайлова отговарят изцяло на първото условие. И двамата са харизматични личности.

Няма спор - Надежда Михайлова е хем хубава жена, хем и интелигентна. Личи си, че е човек, който умело използва плюсовете си, за да пори вълните на политиката. Мнозина на нейното място са светвали и изгаряли за отрицателно време - тя обаче се задържа във върховете почти цяло десетилетие.
Станишев също няма проблем в това отношение. Той е харесван както от старите партийни кадри като Лилов, така и от младите социалисти, които виждат в негово лице възможност за подмладяване на партията и разчупване на стереотипите.

Оттук нататък тръгват разликите между двамата


Михайлова стои зле по втория показател. Тя стана шеф на партията, без да познава структурите й. По едно време Костов я беше сложил начело на клона на СДС във Велико Търново, в резултат на което местната организация се доразцепи. Една от първите й задачи, когато дойде на власт на "Раковски" 134, беше да изхвърли местния си опонент Тодор Великов. За половин година Михайлова обиколи едва 1/3 от структурите, и то "на бегом".

Станишев дойде в БСП също, без да е в час със структурите.
Първата работа на червения водач, след като пое най-високия пост в партията, бе именно да се запознае със структурите на столетницата. Всички казваха, че това ще е слабото му място. Опасението не само не се оказа вярно, но тотално погрешно. Може би точно защото го подозираха в тая слабост, за близо година Станишев посети всяка една съществуваща партийна ядка в страната, присъства на един куп чествания на вековни юбилеи, говори с подчинените си, запозна се с проблемите им. И Надежда знае, но досега не се е намесила в местните конфликти. Освен във Велико Търново, Кърджали и Стара Загора.

В стремежа си да опознае партията обаче Станишев забрави, че другото основно условие за истинския лидер е да е там, където се коват политическите послания. За партия, която е в опозиция, парламентът е най-добрият инструмент за правенето на политика. Парламентарната трибуна е тази, от която посланията могат да стигнат до най-голям брой хора. Е, точно това е слабото място на лидера на БСП. Той просто отсъства от парламента. Обяснението му - нямал време, имал един куп партийни срещи и събрания - не би трябвало да е оправдание. Младият лидер е оставил тази работа на други - на заместниците си и един куп депутати, които в повечето случаи правят собствена политика, която не се знае дали отговаря на политиката на партията. И как да се знае, когато лидерът на тази партия отсъства. Съответно в повечето случаи

не е ясно каква е позицията на БСП по конкретен въпрос


Да произвежда политически послания - това Михайлова го може. От 10 март т. г. досега не минава седмица, през която тя да не заема някаква твърда позиция по актуален казус. Иска оставки на министри, внася вотове на недоверие, нищи митниците, атакува замяната на външния ни дълг, изказва се за престъпността, иска анкетни комисии за ТЕРЕМ, недоволства от бюджета. И т. н. Михайлова не е човек, който няма позиция или който дълго увърта, преди да изгради такава.

Но и тук тя има проблем. В днешно време, когато народът недоволства от политическата класа, е малко неразумно да се явяваш от страниците на вестниците или от електронните медии и да говориш неспирно за политика. Особено когато говорят представители на опозиционна партия - тъй като опозиционното говорене няма нищо общо с реалното управление. Те говорят в парламента, ама нищо не могат да направят. Само приказват. А политическото приказване днес не се котира.

---

Продължава тук...