Може би мнозина са се учудвали - защо толкова рано се отстраних от хората, които управляваха България от името на Съюза на демократичните сили - нали преди това душата си давах за тях, за тях пропагандирах?
И след всички тези сегашни разкрития за далавери и мръсни пари, може би очакват от мен патетична статия на възмущение и омраза?
Не, аз пиша тези редове с униние и жалост.

Помня, беше още лятото на 1997 година, няколко месеца след като Обединените демократични сили спечелиха изборите, бях далече в провинцията, до мен достигна смътното ехо на първите далавери, не се сдържах, качих се на един автобус и пристигнах в София, отидох при президента Петър Стоянов и му казах:
- Как е възможно, толкова ли е трудно тези наши момчета да посветят четири години от живота си на отечеството, без да мислят за своя изгода, без да крадат - и те ли като предишните?
Петър Стоянов се засмя горчиво и ми рече:
- Какви четири години, Стефане, те не можаха да издържат четири седмици...

По-късно, една зимна вечер на 1998 година, някъде на Витоша се срещнахме с Богомил Бонев - тогавашния министър на вътрешните работи, той ми каза:
- Може да те заболи, но ти си писател и трябва да знаеш истината...
И ми разказа кой какви рушвети или какви проценти комисионни взема от всяка приватизационна сделка, от всяка продажба на държавни предприятия - ставаше дума за стотици хиляди долари...
Бях в шок. Не можех да кажа нито дума. Попитах само:
- Иван Костов знае ли?
- Знае - беше отговорът.
Станах и си тръгнах, олюлявайки се. Помня и досега: навън над невинните дървета се сипеше чист бял сняг, тишината беше също чиста и галеща, обърнах се - в рамката на вратата стоеше Богомил по бяла риза и го чух да ми казва през облака от бели снежинки: - Повярвай ми: аз съм чист. Вече не знаех на какво да вярвам. С Иван Костов имах принципни противоречия: не понасях безпардонното му авторитарно държание, незачитането му на чуждото мнение, противно ми беше, че бавно и сигурно превръщаше Съюза на демократичните сили в болшевишка партия...

Но това, мислех си, са теоретични различия или различия на характерите ни. Дълго и упорито не исках да повярвам в падението на хората, които бяха все още кумири на народа. Търсех доказателства и доводи -да ги оправдая, но все по-трудно ги намирах. И нещо светло в мен умираше, умираше отчаяно и болезнено. Мълчах и се мъчех с разума си, с въображението си да възкреся илюзиите си, вярата си...

Крушенията обаче идваха едно след друго. Историческата, както я наричах и аз, 1997 година, нейният студен размирен януари, когато се случи онова, което не се беше случвало през дългата 13 века наша история - народът да се вдигне на бунт и да се освободи сам, без чужда помощ, без да е длъжен да благодари някому за свободата си - всичко това се оказа (разбрах го твърде
късно!) оперетна инсценировка с добре заплатени герои (наивната масовка, разбира се, искрено подскачаше на студа и пиеше гол чай...)
Спомнете си митингите пред „Александър Невски", по „Цариградското шосе", митингите в Пловдив, във Варна, из цяла България, спомнете си радостта, ентусиазма, спомнете си очите на младежите, на старците, на децата - пълни с надежда, че най-сетне е настъпило свещеното царство на свободата и демокрацията...

Къде е всичко това? Може ли някой днес да събере по площадите повече от хиляда души?
Кой уби тази вяра, тази надежда?
Комунистите ли?
Агентите на държавна сигурност?
Саддам Хюсеин или Осама бен Ладен?
Де да бяха те - щяхме да се изживяваме поне като жертви...
Тази работа я свършиха нашите момчета, които ние понесохме на ръце над тълпата, дадохме им жезъла на властта и наивно поверихме на тях съдбата си.
Трябва да си гений или изверг, за да съумееш да убиеш само за две години вярата в демокрацията на един цял народ, да отвратиш от себе си няколко милиона души, за които си бил кумир!
Нашите момчета успяха.

Сегашните разкрития са последните гвоздеи в ковчега на нашата вяра.
Кумирите се срутиха.
Знам, гузните ще намерят оправдания и за най-гнусните свои деяния:
- Целта оправдава средствата!
(Целта - да управляваме ние.) Уви, средствата убиха целта. Сбогом!
Стефан Цанев
в-к “Труд”
25 ноември 2003г.