Няма от какво да се срамуваме, почти самодоволно заключи външният ни министър Ивайло Калфин (БСП) след публикуването на доклада на ЕК за България.

Не се срамувам от нищо в биографията си, хладнокръвно сподели земеделският министър Валери Цветанов (ДПС), след като Комисията по досиетата съобщи, че е бил агент на комунистическата Държавна сигурност.

Сакскобургготски (НДСВ) пък ни най-малко не се засрами, да твърди, че върнатите му в повече гори трябва да си останат при него, както и да съди държавата за имоти, които не му се полагат, след като преди години почти се бе възмутил в едно интервю, че някой би предположил, че той би могъл да има каквито и да било материални претенции към същата тази държава.

Предизвикалият един от най-живописните от поредицата скандали, бележещи управлението на тройната коалиция и отстранен от длъжност като министър Румен Петков също не личи да е особено засрамен. Той продължава да дава акъл и да твърди, че някой кепазял България зад граница – и само затова в ЕС не ни вярвали.

Зам.-министърът на правосъдието Бойко Рашков не се посвени да упрекне съставителите на доклада на ЕК, че са съчинили “пресилени” упреци към съдебната система. Направи го със същото безсрамно безочие, с което навремето Гоце обвини британската BBC за филма за децата от Могилино.

Истината е, че тези хора наистина не се срамуват. Да ги питаш “Как не ви е срам?” е също толкова безпредметно, колкото и да попиташ произволен бивол “Ти защо не можеш да летиш?”.

Те могат да лъжат, да хитруват, да злоупотребяват, да манипулират, да се облагодетелстват, да ходят на лов, да правят страната и народа ни за резил, да предават и продават националните ни интереси, да ни губят времето и да ни провалят бъдещето, но едно не могат – не са в състояние да изпитат срам.

Срамът, очевидно, е оставен за нас. Срамът, че не само дишаме един и същи въздух с тези безсрамници, но и че сме се занемарили до степен да позволим именно те да ни яхнат (както онзи дявол бе яхнал Синдбад моряка на един безлюден остров и за нищо на света не искаше да слезе от гърба му).

Интересно ми е какъв е поносимият предел. Доколко дълбоко ще се наложи да се засрамим от техния тепегьозлък, преди - по Маркс да речем, ама не Граучо - количествените натрупвания срам да преминат в качествени изменения на емоцията и не започнем да изпитваме гняв.

Интересно ми е кога ще си дадем сметка, че от нас зависи безсрамниците да бъдат изритани там, откъдето ще им бъде трудно, ако не невъзможно, да ни позорят.

Интересно ми е, също така, до кога ще разчитаме на Евросъюз и Еврокомисия да “дисциплинират” легиона безсрамници и – по този начин – да вършат нашата собствена работа, та макар и частично.

По Конституция, както и по така наречения ни цивилизационен избор, върховният суверен на България не е Гоце, не е Дмитриевич, не е тройната коалиция, не са комунистическите ченгета и мафиотско-престъпните комунистически фамилии. Народът е върховен суверен – и е крайно време да поеме отговорностите си като такъв.

Истината е, че ако решим, можем да им стъжним живота. Ако проявим воля, можем да ги накараме не да се срамуват, но да се страхуват.

Ако ЕК поиска от българските власти да докладват не само при доказани измами и злоупотреби, но и само при съмнения за такива, то и самите ние сме длъжни да реагираме и след най-малкото съмнение.

Когато бъде изнесено, че братчето на батко Сергей Дмитриевич – браткото Георгий – се кани да строи в защитена зона и заради него е бил променен цял закон, длъжни сме да протестираме. И в защитената зона, и пред правителството, и пред Народното събрание, и пред европейските институции.

Когато стане ясно, че множество дребни земеделци, изтеглили вече банкови кредити срещу очакваните – напразно, както се оказа – пари по САПАРД, скоро ще почувстват ножа до кокала, те трябва да излязат пред министерствата и по пътищата, сами да засипят ЕС и ЕК със сигнали за всичко, което знаят за злоупотребите, кражбите и безобразията.

Ако народът ни имаше малко повече опит в демократичното съществуване, досега юристите, обслужващи властта и отделните властници, трябваше да са станали разногледи и да са свалили по десетина кила, само поради тичането от едно към друго, заведено срещу подопечните им дело.

А ако тези дела продължават все така да бъдат раздробявани, неглижирани или потулвани – европартньорите ни би трябвало вече да се давят в сигнали от граждани срещу неуредиците в съдебната ни система.

Когато съвсем основателно подозираме, че и тази година не само ще бъде натрупан безумен бюджетен излишък, но и той отново ще бъде похарчен по крайно съмнителен начин, длъжни сме да се намесим. Та ако ще и да поискаме правилата за оползотворяване на такива излишъци в бъдеще… да бъдат одобрени на национален референдум, преди да влязат в сила.

Ако пък в Плевен хората заподозрат, че някой белочорапковец им повишава нивото на фонтаните по неприемлив начин, те сами трябва – в кръга на шегата, че и извън този кръг дори – да намерят начин как да си запазят водоскоците чисти и да издърпат ушите на онзи, дето ги ползва не по предназначение.

Защото, простете за израза, едно опикаване на фонтан се различава от наблюдаваното като цяло осиране на държавата само по мащабите си, но не и по принцип. И първото, и второто могат да бъдат спрени по един и същи начин и от едни и същи хора – от всички нас.

Търпимостта към простотии, апатията и безнадеждността, до които ни докараха, са благотворната естествена среда за виреене на безсрамниците, доволни че не само им позволяваме да дебелеят и дерибействат на наш гръб, ами и даже се срамуваме вместо тях.

Също както при давещите се, делото по изтриване на срама е дело на самите срамуващи се. От безсрамници не може да се очаква, че ще положат някакви усилия в тази посока.

А ако за пореден път откажем да запретнем ръкави, срамът ще си остане за наша сметка, при това съвсем заслужено.
Жоро Георгиев